4. Кремълът и неговите Царе и Църкви

Пристигаме през Александровската градина до двете кули, между които е моста, по който се влиза в Московския Кремъл. Наоколо има поне две огромни тълпи, които набитото ни (тъй де, не щото някой го е бил, ами щото е опитно) око бързичко разпознава, като опашките за билети и за вход. Както многократно ще се уверим, че се случва с почти всеки друг музей в тая държава, билетите за нещата се продават в различни сгради. Нареждаме се чинно на опашката за билетите, обаче на Жоро му се ходи до тоалетната и отива да я търси. Може би защото 1/3 от нас са Теодор, търпението не ни е силната страна и след серия от мрънкания колко мрази опашките, Русия, руснаците, туристите и опашките в Русия от руснаци-туристи и произволни други неща едвам дочакваме Жоро да се върне от тоалетните си приключения, за да идем да видим дали пък няма някаква опция да не чакаме опашка, примерно хората да са се наредили не където трябва. И какво да видим! Опашката чака на две мизерни будки за билети, докато до тях си има съвсем нормални функциониращи машинки, на които никой не се реди. Сред суматохата някак успяваме едновременно да извикаме другите и да се преборим с машинката и хоп, първата опашка е прескочена. Оказва се, че много бързо трябва лично да взема решението дали ще гледаме оръжейната/съкровищницата заедно с другите части или не. Знам, че за всички дето някога са били в Москва пропускането на тая съкровищница сигурно е еквивалентно на светотатство, но на нас музеите ни идват малко повече днес, а и оръжейни и съкровищници има и по други места на Европа и не са особено по-лоши от тая, та решавам да останат за друг път. От втората опашка обаче няма измъкване. Чакаме на стълбището към кулата, докато Жоро обяснява как холандците искат да се откаже от българското гражданство, за да му дадат холандско и той не е много сигурен какво ще прави. Гого решава да му помогне с избора и крещи "РОДООТСТЪПНИК" и "ЗАТОВА ЛИ УМРЯ БОТЕВ?"

Цар Пушка с Жоро

Най-после минаваме през портите и проверките, все едно се качваш на самолет - все пак Путин живее вътре, трябва да го пазят човека. И под Троицката кула се озоваваме вътре. Първото впечатление е, че е много внушително, но то бързо бива допълнено от изненада колко е нашироко всичко вътре. Вървим си ние по една широка улица и вляво се пада Арсенала, има полянки и градинки навсякъде а до нас в дясно се зареждат разните дворци, започващи от Държавния - напълно невписващ се в архитектурата на комплекса мастит бетонен соц-реализъм, изпльоскан тук от Хрушчов, за да има де да се събира Партията. Билетът обаче ни дава достъп само до катедралите, дворците не са отворени за посетители в момента, а Арсеналът и Сенатът който е на един широк площад по-нататък - и по принцип. Ето ни и в самото сърце на Кремъла, при Цар Пушкка, разположен почти точно в средата. Огромен топ, произведен през 16-ти век с изцяло декоративни функции, красиво обкован и достолепно позеленяващ като хубав

Парад и сенат

древен бронз. И докато се чудим кой как да се изпъчи покрай Царя и гигантските му гюлета (и докато аз разказвам, че учени мистериозно са открили следи от барут в дулото, макар че той не е направен така, че всъщност да може въобще да се използува) изведнъж отнякъде се появява военен парад! Знаете как е, пъчиш си се кротко край огромно оръдие и пляс - изневиделица униформени юнкери маршируват носещи две знамена, на кого ли не се е случвало това. Нещо обаче особено по-задните редици не успяват да докарат добре ритмичната крачка и търсещият всички кусури на Русия Теодор бързичко ни ги посочва. Чудим се как се учат хора да маршируват в строй, сигурно е досадно, освен безсмислено (авторът - както често става ясно - не обича военни).

До Цар Пушка е огромната камбанария на Иван Велики, извисяваща се на цели 81 метра, която до Революцията е била най-високата сграда в Москва, защото е било забранено да се вдигат неща по-високи от нея. Ние обаче се насочваме към площадчето зад нея - Съборния площад, заобиколен от всички страни с катедрали или, както би го нарекъл Гого - Земния Рай. Ясно е, че ще влизаме във всички, даже Теодор вече е надушил накъде отиват нещата и иска да почне да пуфти, но дори на него му е интересно. Ако обаче сте като него и църковните описания ви отегчават, прескочете следващите три абзаца, но предупреждавам ще изпуснете един умрял пингвин.

Успенски Събор отвън...

Гледайки различните по големина опашки пред църквоците, в главата ми се ражда прост план - винаги влизаме в тая църква, за която опашката е най-малка. И така, първо

...и отвътре.

това се оказва Успенския Събор, Църквата-Майка на цяла Русия. Гого бърза да ни разкаже за историята на тая църква: "Значи, едно време нали имало татари и те разкатали фамилията на цяла Русия, ама разни князе ги поотблъснали леко. Царят обаче бил във Владимир, обаче московчани казали - айде ела тука, че ни е много вървежен града (а то било хипстърия и малък град тогава) и царят си казал - що пък не и дошъл и направил тука катедралка, същата като във Владимир." Обаче тя нещо много се разпаднала. И рекъл си Иван Трети (Велики), че е време да направи нещо по въпроса и взел двама местни архитекти, обаче те тъкмо да я завършат и куполът се сгромолясал. Иван Трети много се изнервил и направо рекъл да пише на главния архитект на Медичите от Болоня и го викнал тука. И той мислил, правил, струвал и дигнал църква, дето хем е руска, хем е ренесансова. И оттогава тук се короновали всички руски царе и императори. На входа Жоро не може да си намери билета, но все пак го пускат. Вътре е, естествено, пълна лудница, едвам се придържам покрай Гого, за да ми обяснява кое какво е. "Свежи колони" вика Гого и ни сочи, как по колоните има картини чак догоре - всъщност няма повърхност по вътрешността на тая църква, която да не е покрита с фрески и икони. Гого ни обяснява, как руският стил е такъв, църквите са високи и покрити с картини, олтарите също са много високи и такива неща няма по българските и византийските църкви на нашия край на света. В по-долните етажи от картини са разни светци и библейски сцени, а по-нагоре са разни по-маловажни неща, като митрополити и епископи, дето няма нужда да са толкоз почитани.

Гого обяснява за Успението

На тавана е отново Бог-Отец и главата му с развети коси е толкова потъмняла, че прилича на огромен паяк скрит в дъното на купола. По стената има огромен надпис на църковнославянски, толкова сложно оплетен, че не можем да го разчетем. Прилича на бар-код, отбелязва Теодор. Гого ни сочи някакви патриарси на картини, които носят гега - защото те са всъщност пастири, дето отговарят за стадото си. След което ни сочи няколко посребрени икони и изказва възмущението си от древните хора, които си мислели, че като оковеш някакви икони в злато или сребро е голямата работа, но накрая само лицата на светците остават непокрити и човек не може да види красивата икона. В ъгъла пък Светата Троица е представена от три ангели, които си хапват на трапеза. Теодор е убеден, че единият със съмнително невинен вид някак е промъкнал и малко бира на иконата. Гого обаче ни привиква да ни говори за огромната икона на самото Успение на Богородица (Туй ще рече кончината и и възнасянето и в Рая, тя е Успяла да умре.) Гого ни посочва, че на всички икони от тоя тип винаги има някъв пич, който се опитва да бутне ковчега и един ангел му отсича ръцете и това е доста страшничко, щото на някои икони просто има две ръце отрязани. Питам има ли такава история в Библията, някаква база за това явление. Гого вика - "това са апокрифни глупости, Библията свършва с изстрелването на Христос като Спутник в небето и не пише какво става с Дева Мария." Аз пък се чудя колко много църкви в света, включително и катедралния храм на родната ми Варна са базирани на някаква странна църковна догма, която е част от общоприетата традиция, но няма никаква база в Библията или ранно-християнските текстове.

"Докторе, пингвинът ми е зле, не напипвам пулс..."

Ето ни в следващата мъничка църквичка директно срещу входа на предната - църквата на Ризоположението. Що е то, Ризоположение, ще се запитате? Ами имало легенда, че някога робата на Богородица (тя е имала една, естествено) може би била в Константинопол и го предпазвала от някакви нашествия и катаклизми. Ама в тая църква няма риза, роба или нищо подобно, тя просто е посветена на това, че Светата Риза някога си била правила чудеса. "Пълен абсурд е това" - казва Гого и изразява съмнение, че ни говори твърде големи глупости. Ние го уверяваме, че вярваме на всичките му глупости и да продължава в същия дух. И той ни сочи иконата на Ризоположението, която представлява куп хора се мъдрят над маса, на която има нещо, обезпокоително наподобяващо умрял пингвин. Един по един (тука е малко тясно) се точим да гледаме пингвина, а след него и Светата Троица от ангели, които отново си похапват странни малки парченца напомнящи суши. Интересно, че в България никога не съм виждал Светата Троица представена като три ангела. Дали няма такава традиция, или аз не съм внимавал?

Скептичен  Теодор и Бл. Събор

Зад църквата на Ризоположението се виждат позлатените кулички на патриаршеския дворец. Третата църква, в която ще влезем е Архангелския събор, от другата страна на площада. Придобил опит с италианците, Иван Трети викнал някакъв друг да се справи със съборетината дето била тука и италианецът дигнал нова висока полу-ренесансова църква. Иван обаче взел, че гушнал букета на първата година от строежа и го погребали насред все още недостроената църква. И оттам като тръгнала една традиция, погребвали руските царе тука чак докато следващия цар със същото прозвище - Петър Велики не се намесил и погребването се преместило в Петропавловския Събор в Петербург. Църквата отново е изрисувана старателно, но мотивите от другите църкви се повтарят и нашите мозъци могат да възприемат само ограничено количество църковно изкуство накуп. Доминиращият обект в тоя събор определено са гигантските саркофази с царете, пръснати навсякъде. Гого обяснява, че по-успешните царе са по-близичко до олтара, докато по-мразените, като Иван Грозни например - са забутани в ъглите. Теодор бърза да излиза, Жоро се чуди как царете са искали да ги слагат в тия огромни камъни, Гого пак гледа тавана, а аз решавам да се забутам из гробовете, да проследя малко историята. За своя изненада откривам тук и Петър Втори (1727-1730), после ще прочета, че са го метнали тука, щото както си бил насред Москва и хванал едра шарка и умрял в деня, в който смятал да се жени. Последната църква, в която влизаме е Благовещенският събор. Теодор се отказва от нея и дава билета си на Жоро, за който проникването в църквите е станало все по-трудно откак е загубил своя. Този събор някога е бил частната капелка на царете и е по-малък и по-традиционен, единствен наоколо недокоснат от Ренесансова ръка. Има някакви гигантски галерии, Гого пак говори за Страшния Съд, за архангели с пагони, за Константин и Елена и как те пазят децата в себе си, за икони и иконописци, обаче тук дори ръката на верния ви летописец се уморява и подробностите не са записани.

И тъй, готови сме с църквите, добре дошли обратно на нашите незаинтересовани от тях читатели. Зад Благовещенския събор и гледащ към реката е Големия Кремльовски дворец, официалната резиденция на президента на Русия и там не пускат много да се доближаваме. Тръгваме наляво към градината на Кремъла. Отиваме почти до

Цар Камбана и руско хлапе

Спаската кула, на която има икона на Спас, иначе казано - Исус и също както много от нещата наоколо - построена от

Цар Камбана вляво долу...

италианец (отново различен от досегашните). Жоро ни разправя нещо за нея, но аз не слушам, защото мястото покрай Цар Камбана се е поосвободило. Още откак баба ми ми разказа за него, винаги съм искал да го видя. Изумителен е! 200 тона бронзова маса, подобаващо украсена и напълно неподвижна. За разлика от Цар Пушка, наистина не мога да си представя какво е минавало през главите на създателите му. Поръчителката му - императрица Анна е била много объркана, ако е смятала, че това нещо може да бъде вдигнато и окачено някъде. Релефът и, в естествен размер - се вижда на стената на камбаната, редом до куп други хора, най-вече светци и царе. Камбаната е толкова огромна, че се е наложило да изкопаят укрепена дупка в земята, за да я отлеят. Вдигнали я на скеле за довършване, но преди да се стигне до каквито и да са идеи за въздигането му (горката камбанария до него изглежда толкова...нежна и чуплива до това чудо) избухнал големия пожар през 1737 и скелето изгоряло. Опасявайки се, че камбаната ще се стопи я полели със студена вода и тя, вместо това - се счупила, и паднала обратно в дупката си. Не могли да я вдигнат оттам цял век и накрая се наложило френски архитект да измисля как да я извадят от дупката и да я постави на специален пиадестал с 11-тонното отчупено парче до нея. Даже Наполеон в безкрайната си грандомания искал да отнесе този тежък трофей, но не могъл да измисли как да го вдигне. Отивам и разглеждам парчето и грапавия ръб, където се е отчупило. Толкова е грамадно, наоколо мирише на мед, на метал, на тежест. Фън факт, металите не миришат, техните оксиди обаче създават миризмата, която сме свикнали да разпознаваме, всъщност не мирише камбаната, а повърхностният и слой поливан от безбройните дъждове.

Гавра

Гого решава да се обади на Мими и го прави; Теодор, който с телефона си осигурява интернет за разговора, решава, че сега е подходящ момент да се изгаври с горкия Гого и тръгва да бяга, Гого го гони, но не успява да го хване и странно отнесения му разговор бива прекъснат поне веднъж. Тръгваме да излизаме от Кремъла и покрай трелите на любовта на Гого леещи се край нас Теодор стига до извода, че и той е станал доста по-позитивен и мил откак е срещнал Тея. Жоро му споменава общ познат, който си мислил, че Теодор е ужасно груб и агресивен човек, заради не съвсем политически коректните му коментари из социалните мрежи. Теодор обявява, че той самия се чувства супер-мил и кротък и разбран и който си мисли, че е груб и агресивен, може да си завре мнението там де слънце не огрява и да се радва, че Теодор още няма танк, щото тогава точно такива устатници ще го отнесат. Ех, душици! Хайде на разходка из Москва...

35. Развръзката на Северната епопея

И така, да припомним, че точно на заминаване от Териберка, колата се поврежда драматично и не може изобщо да вдигне над 20 км/ч и да качи баира пред селото; трима от нас летят на следващата сутрин, но Гого трябва да хване самолета от летището на Мурманск на 130 км от тук след малко повече от три часа...

Проблем!

Още докато колата се мъчи на нищожния хълм, решавам,

Стопаджии зад полярния кръг

че в такъв кризисен момент е време да се вземе решение и то трябва първо да адресира най-належащият проблем, а именно човека дето трябва да бъде качен на самолет. Аз вече съм измислил какво трябва да се направи и това, че сме точно на изхода на селцето помага много. Решавам аз и Гого да слезем там и да опитаме да спрем кола на автостоп да качи Гого до Мурманск; в това време Жоро и Теодор ще се върнат обратно в селото, да опитат да оправят проблема или да намерят някой, който би могъл да помогне. И така, следва леко притеснена и припряна раздяла с Гого (аз смятам да го кача на кола и да се върна после) и двамата се качват на бракмата и потеглят с пълзене обратно към селцето, а аз и Гого оставаме да чакаме на студа до един съборен железен стълб за далекопровод.

Колите изглеждат редки, защото покрай студа на човек му се струва, че минава много време; всъщност обаче има по около една кола на всеки две минути и това ми дава добра надежда за Гоговото спасение. Друго хубаво е, че се виждат доста надалеч и в двете посоки от които могат да дойдат. Две-три коли са твърде пълни, една отива само наблизко (но все пак спира да си поговори с нас) и две-три профучават нахално с висока скорост. Накрая след около петнайсет минути осмата кола спира, обясняваме проблема и една приятна местна двойка качва Гого и потеглят. Махам му за последно и с чувството на решена първоначална криза доволно и безгрижно потеглям към селото, за да видя какво са свършили другите.

В това време Жоро и Теодор пристигат обратно на центъра на селцето. Те бързо разпределят своите задачки - Теодор започва да мисли за оправянето на колата, а Жоро - да се оглежда за помощ и да говори с местните. Разказът на Теодор за проблема следва в наклонени букви: Първият извод е, че повредата е в някаква електроника за 4х4 или ESP или буксуване или антибуксуване или нещо друго което би се активирало когато колата прибуксува и светна лампичка

Гадната лампа

Аз познавам долния символ и него не би трябвало да го има на тая кола изобщо, защото той е за дизели и не свети докато двигателят работи, а ние бяхме с бензин. Гугълвах, оказа се че лампичката е за Glow Plug/Electronic Fault Lamp В тази бензинова дачия се ползва само второто значение, което е горният символ явно. Предполагам, че някаква защита която да ти пречи да караш колата с прецакано електронно управление на 4х4/ESP/нещосидруго което се е преебало, блокира скоростната кутия да стои само на първа, ограничи силно мощността на двигателя и промени цялостно режима му на работа, накара съединителя едва да захапва, така че колата даже не можеше да избоксува в в 4 см пясък в които беше потънала. В това време Жоро отива в магазина, защото това е социалният център на селцето. Продавачката не може да помогне лично, но ги съветва да намерят някой си Павел в къщичка наблизо. И тъй, изведнъж двамата се озовават в някакъв осмърдян миниатюрен вход, където да чукат на някаква врата с цел да намерят Павел, докато в това време Теодор гугълва символи на телефон с опасно изтичаща всеки момент батерия. Павел обаче го няма...или спи. Следва виждане на друг дъстър и скачане при него да търсим хора които може би знаят какво значат лампите (Жоро) или имат ключе за клемите на акумулатор (аз). Заговорени са и един куп хора, които съчувстват или мислят как може да се помогне. В крайна сметка Теодор взима мерки: Смяна на предно/блокировка на диференциалите/авто 4х4 не помогна. Не помня дали изключвах ESP-то; ако не съм - тъпо, можело е да реши проблема, ама не се сетих; ако да - не е помогнало. Тя и на равно без пясък не искаше да тръгва много и сервоусилвателят на спирачките също беше спрял или силно намалял, което е МНОГО странно, щото не знам коя защита от глупости ти прецаква спирачките за да не правиш глупости. Алтернативно - може повредата да е била в управлението на спирачките и защитата да е била да не засилим със 120 с тия спирачки...ама спирачки не се чупят толкова лесно.Колата вървеше най-бързо и имаше най-голяма мощност назад. Веднага щом гугълнах картинката и разбрах че казва че има електронна грешка исках да откачим акумулатора,за да рестартираме всичко,ама нямахме инструменти. И "ремонтът" беше след половин час глупости да се сетя че да се махат бушоните е като да спреш тока, което е непростимо дълго време да загрея тая работа и в първата серия неща които търгахме с Жоро от таблото бяха най-големите и шарени бушони+релета. и някое от тях свърши работа!

И тъй, аз тъкмо пристигам весел в селцето и гледам - дъстърът се задава срещу мен и по всичко личи - се движи нормално. Всички са щастливи, макар и да е отнело само половин час общо, цялото приключение беше доста притеснително. Жоро предлага да настигнем Гого и да си го вземем обратно, за да го закараме. Теодор приема идеята много присърце и натиска колата, която доскоро не му се подчиняваше - до краен предел; имам чувството, че иска да и го върне. И така, фучим си ние по черния път с огромна скорост, все едно сме на рали, а зад нас сред тундрата се вдига облак прах. Жоро разменя симкарти за да успее да се свърже с Гого; тъкмо е успял и настигаме колата пред нас. Здрависване с хората и хоп - Гогото пак си е при нас. Двойката била млади мурманци, които за пръв път решили да се разходят до Териберка и

Заслужена гордост!

затова всичко им било интересно, дори спирали да снимат някакви неща по пътя. Явно спешността на Гоговото бързане не им се е отразило много и той е доста благодарен задето го настигнахме, защото с тая бавна скорост не е ясно дали е щял да стигне навреме. Ние продължаваме с

Естебан, детето на слънцето отново е с нас!

ралито, но в колата цари лудо веселие. Теодор повтаря "Аве счупи се колата в Териберка ве" а Жоро "Колко да е лудо това". Аз пък отбелязвам, че реално погледнато, като се сблъскахме с криза всички много сериозно се заехме с нея и 15 минути след началото - единият беше качен на стоп от другия, третият беше вдигнал на крака цялото село, а четвъртият беше наполовина измислил решение; половин час след началото на кризата тя вече беше разрешена, въобще на тая криза ние направо и разказахме играта. Доволен съм от нас, от тоя ден, от това, че ни се случи абсурд на края на света, от нашите умения и от това, че когато сме на път - ние сме безкрайно могъщи и нищо не може да ни се опре! Даже слънцето се показва измежду облаците да ни поздрави и да се усмихне на смелите пътешественици.

Летище Мурманск

Когато на човек му е хубаво на душата, разстоянията са

За нас беше чест!

къси, а времето минава неусетно. Ралито изведнъж приключва на летището на Мурманск. То е ситно, грозновато и яркосиньо. Въпреки, че изпращаме Гого, настроението остава доста хубаво и всички обикалят магазинчетата из малкото летище, за да насъберат сувенири - в града ще сме после в неделя вечер а сутринта се махаме толкова рано, че магазините тук едва ли ще са отворили. Взимам си картички и една сладка бяла мечка с надпис МУРМАНСК на Елито и магнитче за хладилника, да ми напомня винаги за тоя чуден ден накрая на света (А и някак си, хладилникът е много подходящо място да има Мурманско магнитче). Все пак трябва да върнем колата до 19 часа, а то вече наближава, затова си взимаме поредното и вече последно сбогом с Гого и потегляме наобратно към града. Вечерната ни разходка обаче ще бъде в следващата глава.

17. Весело и умно шоу в НН

Караме в нощта към Нижни Новгород. Хората си говорят някакви интересни неща, но аз не участвам, защото трябва да работя. Главната тема на дискусията е, ще се ходи ли на бар или не; аз като цяло съм по-скоро за, но не изглежда някой да ме пита, така да бъде, няма да решавам аз.

Пристигаме в града доста късно, минава 11 часа. Под Венково ръководство се опитваме да се загубим (ще се запитате всеки път ли трябва да се губи; отговорът е - да, понякога си мисля, че Одисей е имал Венко за навигатор) но някакси намираме хостела. С цел да не се помайваме много в тоя град взех пет легла в хостел, което се оказа лоша идея. Посреща ни червенокоса девойка с най-мазната коса в историята. Още на заплащане се оказва, че нещо има скрити такси, за които резервацията не ни е казала. Аз и Гого се дивим на Косата, та тя прилича на спагети, ох както не сме вечеряли... Четирима са в една стая, аз съм в някаква обща, защото поемам бремето на това да съм отделно (това също се оказва малоумна идея). Решаваме, че ще се ходи на бар след 15 минутки, но само четиримата - Жоро иска да се наспи, доколкото може, и аз си отивам в стаята да видя какво е положението. Леглото ми е в средата на стаята, насред двама дебели казахски близнаци. Как пък разбра, че са казахски точно, ще се запитате? Ами върху голия корем на единия и на пода под ръката до леглото на другия имаше казахстански паспорти, господата изглеждат сякаш някаква внезапен сън ги е налегнал едновременно точно в момента, в който са си чели паспортите.

Бързичко всички са готови, пожелаваме лека нощ на дядо си и излизаме да търсим бар. Венко е нашият водач, той знае всичко за баровете, чете гугъл за препоръки, намира адреси, разпитва таксиджии, сменя барове дето не му харесват и таксита, които не му вдъхват доверие; другите трима се мъкнем като на каишка след опитния баровец (фън факт, думата баровец идва от циганското баро, значещ голям), който обяснява на неопитните ни уши тънкостите на ходенето на бар. Най-накрая се спираме на един бар и засядаме в приглушена светлинка и страшен шум. Тука спомените стават малко по-мътни, яде се, пие се доста, по едно време черпим някакви хора, те също ни черпят някакви неща, в един момент се теглят още пари щото се оказва, че напитките нещо май са доста по-скъпи отколкото си мислим; единственият постоянен мотив на вечерта е че бай ни Венко се държи като наш благороден водач в страшните усои и тъмните дебри на баровете, яде и пие и граби от живота с пълни шепи давайки ни светъл пример.

Прибираме се в хостела към 2 и си почиваме малко в приятната нощ на общата тераска. Аз обявявам, че утре ставам в 6 да разглеждам града и за моя изненада Венко и Гого твърдят, че ще станат с мен, обявяваме и осем сутринта за желания час за тръгване. Допълзявам и се проскам между дебелите казахи и имам чувството, че нямам никакъв шанс да успея да стана след четири часа. Казахите освен всичко се оказва и че хъркат! И то в странно аритмично разминаване! Тъкмо си мисля, че няма да мога да заспя...и се събуждам от будилника си, няколкото часа сън са минали неусетно, само хъркането си остава. Изпълзявам от общата стая и какво да видя? Венко и Гого са събудени и готови за приключения, макар и не особено бодри; всъщност мисля, че ако думата бодър имаше антоним, той щеше да е подходяща дефиниция за нас тримата в този момент.

Димитровската кула отвътре

Нищо, че Кремълът е на две пресечки, зомбитата в нас не могат да се мръднат толкова, трябва с кола. На светло (и нетърсещ бар) Венко е по-бавен в намирането на пътя, но за всеобщо учудване все пак се справя и спираме на самия Съветски площад (пардон, на Минин и Пожарски) насред центъра. Площадът е от тия дето е правен като за огромни паради, но реално в момента изпълнява ролята на главно кръстовище на града и е пресечен от куп булеварди и зелени площи. А колко празни са улиците! Всъщност, колкото мразя да ставам рано, толкова обичам да разглеждам градове по изгрев. Сега сме малко по-късно де, но атмосферата пак е спокойна и чудесна. Кремълът на Нижни Новгород представлява червена стена с квадратни кули, доста по-малък от Московския и напомнящ много този на другия Новгород - неслучайно двата града имат такова име. Минаваме през

Чебурашка и Гена

портата под Димитровската кула, която се води нещо като главна и най-важна и сме в прекрасния парк, който този Кремъл представлява. Някога е бил пълен с църквоци и дворци като другите Кремъли, но сега са останали само една древна църквичка и две-три административни сгради на града и областта. И много паметници насам натам из полянките и пътечките с гледка. Всъщност оосбено ме изненадва колко голяма е разликата във височината между различните части на Кремъла - ние оставаме предимно горе, на хълм високо над реката, но долната стена надолу слиза почти до брега. Ето и обелиск, паметник на Минин и Пожарски. Те имат и отвън на площада, защото това е техния град - оттук двамата герои събират армията си и тръгват на похода първо на север, а после към Москва, където пъдят поляците и техните претенденти за царския престол. Сега защо точно обелиск... щото хората в началото на Деветнайсти век не са пращяли от въображение, казва или гоговият, или собственият ми вътрешен глас. Чудно е, целият град е само на наше разположение. Особено ми харесва да разглеждам места след вечер по баровете, толкова повече се чувствам че искам да съм тук и сега, когато това е контрастирано с някакво преживяване, където не съм се чувствал намясто. Следва мъничка детска градинка със скулптури на Чебурашка и Крокодила Гена. Толкова са симпатични, почвам да съжалявам, че едва са докоснали детството ми. А помним ли

Наша пахучая Джэнис

какво работи Гена? Има и табла с детски рисунки, едни такива хубавки, пъстри, ох не знам какво ми става, какво е това особено настроение, в което се умилявам на глупости. Същевременно се чудя на какво ми мирише, някаква странна миризма, която имаше и в бара снощи, напомняща женски парфюм; скромният ми опит с барове показва, че човек там често се омирисва на нещо дето не е искал - предимно на цигари, но може и на другите миризми шаващи в схлупеното пространство, ама аз си смених дрехите, каква е тая устойчивост, а и отде пък точно женски парфюм. Душа из въздуха с нос и изведнъж хващам диря! Следвам я известно време, но се оказва, че източника на миризма мърда и се опитва да ми избяга... Най накрая го приклещвам натясно и истината излиза наяве! Разковничето отново се оказва... Венко, който се е напръскал с женски парфюм толкова здраво, че от него капят спиртни петна, а птичките падат от дърветата в несвяст като мине той отдолу и дори моето заспало обоняние в 6 сутринта успява да го усети. Унисекс бил парфюма, гордо заявява Венко, докато аз си мисля, че който му е продал парфюма е ползувал буквален превод от латински и наистина е направил парфюм за един пол и то, за съжаление - не венковия. Та така, вървим си ние и омирисваме хубавия град на млади девойки...

Какви панорами прави тоз Венко...

Ето ни на другия край на стената; минаваме по едни стълбички, и макар да губим малко височина - излизаме на чудна тераска над мястото, където се събират двете реки. Улиците и църквите под нас изглеждат толкова мънички пред големия хълм и особено пред могъщата Волга. Няма време и особено желание да слезем долу, убеждаваме се, че църквите вероятно щяха да са затворени така или иначе. Тази в Кремъла обаче всъщност е отворена. Сладка бяла църквичка от 16ти век с остро куполче, посветена на Архангел Михаил с голям гранитен паметник отпред на княз Юри и епископ Симеон Суздалски, които основали града. Тоя Юри, княз Владимирски, всъщност се явява внук

Архенгело-Михайловски събор.

на Дългорукия и син на Всеволод Голямото Гнездо - и вие ли си го представихте буен и къдрав като с раста? Всъщност му викали така, защото наши Юри имал 13 братя и гнездото на бай Всеволод било доста пълно. Църквата вътре е скромна, но се помни с гроба на Кузма Минин. Някога тука наоколо е имало огромна катедрална църква,

Военната мощ на Кремъла

която съдържала и някакъв издокаран гроб на Минин, ама Революциите се случват точно на такива места и от хубавия Спасо- Преображенски събор е останала само една мъничка мемориална капелка, а Мининовия прах трябва да се задоволи с гранитна плоча. Наоколо пък има разни дворци на областния губернатор и прочее. Има и танк Т 34! И не само, цяла батарея от военни машини покрай крепостната стена. Докато Гого ходи и пипа веригите на БТР-ите, аз обяснявам, че в тоя град Кремълът се е използувал като главна защитна точка на противовъзушната отбрана и съответно след войната е редно точно тука да са разните паметници.

Излизаме и тръгваме нагоре по Горковска, главната пешеходна улица на града. Доста е приятна и представителна и

Това не е първата опипана от Гого коза тук. Нито последната

има истински дъх на XIX век (който трудно се усеща над венковия женски аромат), с дюкянчета, старинни прозорци, театри и, предполагам в по-нормално време на деня - артисти и всякакви други интересни хора. Все пак хората тръгват за работа, магазинчетата отварят, успяваме да намерим дори картички. Не успяваме обаче да се доберем до големия Горковски площад - градът се е казвал Горки до съвсем скоро и все пак големият поет все още е почетен. Но трябва да събуждаме сънливците и да си заминаваме, че днес трябва да видим Чебоксари и Казан и да спим в Уляновск, който е на един милион километра оттук. Венко ме кара да му навигирам до хостела с айфона, почвам да го разбирам защо се губи толкова. Събирането на всичкия багаж от хостела се оказва твърде бавна задача, та остава време неуспешно да търсим кафе с Теодор. Може и успешно да е било, защото макар и да не помня да е пил кафе - Теодор всъщност спря да мрънка, което, както е известно, хората дето не са се докопали до сутрешното си кафе рядко правят.

В колата Жоро си припява Стиви Уондър. Това и аз трудно мога да го повярвам, ама така пише тук, значи това е положението, припявал е. Аз правя стоте процедури да пусна компютра, само за да се окаже, че нямам работа днес и трябва да го затварям и държа с часове. А въпросните минават във великата дискусия какво точно е ставало снощи на бара, обусловена от това, че сме изръсили един тон пари и трябва всички те да бъдат точно пресметнати и записани в тефтера на Жоро, който пък единствен не е бил там. Венко използува шанса да разкаже вечерта на Жоро секунда по секунда, без да осъзнава, че Жоро всъщност не иска да слуша толкова кой какво е пил, освен дето е леко шокиран от това колко много същият Венко успял да разклати горното легло снощи като си лягал и съответно го събудил. Следва безкраен циклеж и сметки на алкохоли, храни, черпни, рубли, бакшиши, делби и въобще количествени измерения на всичко което е ставало, естествено както обикновено в такива разговори - напълно доминирано от Венко. Гого губи търпение с нас и казва, че отсега нататък ще вика на другите трима Джанис, а на мен - Джесика. И е учудващо усърден в това, че и аз прехващам малко. Нищо, от предната седалка Джанис продължава да цикли и пресмята и уточнява подробности. Джесика изказва възмущение колко много пари сме успели да похарчим, което бива погрешно изтълкувано като недоволство от крайно получената и лична сметка и резултира в поредно пресмятане на всичко едно по едно. Изскачат и интересни подробности, примерно че има специфична фраза, която Дж.. Венко като чуе, "забравя, че има приятели". Фразата е лека вариация на "весело и умно шоу", което все пак умолявам никой да не казва на Джанис, че ще вземем да останем без другар... Следват ред майтапи с това, как той е програмиран и има ключова фраза и как като нищо да има и друга фраза, която като чуе - да отиде и да убие някого, както и с венковото принципно отношение към приятелството, изразено в максимата "за какво са ти приятелите, ако не за да са от полза", казана от него преди години. Та така, с нашата Джанис. Ето я и Чувашия.

12. Ипатиевският манастир и трагедията на еднорога...

Еми пак закъсняхме с новата глава, какво да правим, работа трябва да се работи, за да се ходи на още пътешествия...

Та значи, десет минутки от Кострома до Ипатиевския манастир, от другата страна на река Кострома, точно преди тя да се влее във Волга. На моста се забелязва статуя/кукла на мечка, държаща дърво, но профучаваме твърде бързо за да видим подробности. Ето ни пред манастира, паркираме точно пред входа му. Пускам празна бутилка до колата и всички, включително хората от сладката дървена къщичка пред манастира - доста ми набират да съм я хвърлел в боклука на 20 метра - нещо което щях да направя когато има повече време, а не когато всички ме чакат. Но щом искат...В това време Венко отново се намесва с казване на поредна огромна глупост. За ваше щастие тази не е записана в летописите, но се мъдри Теодоровото обяснение, че Венко генерализира прекалено, а ние не сме подходящите хора, пред които да генерализира толкова; следва и зацикляне, че това да се отнася с всички като с малоумни е професионален дефект на Венко, защото консултантът е свикнал да има по-голямо общо знание от разните по-тесни специалисти дето съветва. В крайна сметка всички се съгласяваме, че Венко е най-неадекватният в групата и той го потвърждава за пореден път купувайки си един билет (вместо пет).

Нашият гид

Красив, чисти и спокоен ослепително бял двор, ограден с крепостна стена и сгради. Тук-таме някоя бабка шава и се насочва към църквата. Гого е във възторг и веднага започва да обяснява някакви неща, а манастирите са най-хубави, когато има един Гого да ти открие чудесата им в иначе съвсем нормалното обкръжение. За основа на църквата или поне на стълбата и - били използувани воденични камъни, обяснява ни Гого и ни сочи едни големи каменни цилиндри. Бялата църква е издигната нависочко и до нея води голямо стълбище отстрани. Качваме се и се озоваваме в предверието...и тук е мястото, където Гого влиза в стихията си. Цялото предверие е покрито с чудати фрески и започваме да ги разглеждаме и да откриваме смисъла... Ето го, примерно Ноевият Ковчег, в който се качват едни много сладки прасета. Край тях обаче чинно си чака един еднорог. Гого ни обръща внимание, че това не е стриктно вярно, защото еднорогът не е успял да се качи на Ноевия ковчег, както виждаме от реалността, ноо после осъзнава, че всъщност този еднорог е един и като нищо това, че Ной не е могъл да му намери партньорче да се окаже голямата трагедия на вида и причината за устойчивостта на легендата. Исус отсреща пък има двойна брадичка, добре си е похапнал...

Гого (цитатите са от него) ни води до началото, защото тук, като в една

Вдясно с пъстрите гащи е Кайн

православна Сикстинска Капела всъщност е разказана цялата библейска история, а ние шматките почваме от Ковчега. Ето го дядо Господ, прави света. "Представяш ли си, как няма нищо и Господ си казва - дай ще направя тука света, обаче то не може да стане съвсем от нищото и седи, Господа и си измисля някакви физични закони, така че те да имат смисъл и да се връзват едни с други. Никой не ти разказва как Господ е измислил гравитацията или атомите" ...или Пи, или Мю Нулево, а представям си Господ как пуфти докато се оправя с магнитната индукция... Ето ги Адам и Ева и веднага след това, как Господ, доста графично вади ребро от спящия Адам. "Представяш ли си, събуждаш се и реброто ти го няма". Теодор отбелязва, че ребро за жена всъщност е много добра търговия, даже реално на мястото на Адам би дал две-три ребра за две три жени, да си има. Аз пък бих си дал всичките ребра за други хора, не само жени, тоя свят няма сам да се насели я... Венко дочува разговора и естествено се намесва с поредната история включваща потенциални сексуални приключения. Гого обаче дава нататък: "Ето вижте, тук Кайн убива Авел, обаче...обърнете внимание как изглежда Кайн, той има фешън-блог" И наистина, Кайн е здраво наконтен и има клинче на цветенца. "Нищо, че единия е ловец, а другия жетвар някакъв, той си има такива гащи и естествено, като убива брат си сутринта си е казал - днеска е голям ден, трябва да си обуя готините гащи". На следващата картинка Кайн, който броди самотен по света е със същите гащи, за да го познаем. Аз пък изведнъж достигам мъдро прозрение - че в историята за Кайн и Авел, ловецът е лошия, а жетварят - добрия, защото за бъдещето на народа и човечеството всъщност земеделието е устойчивото развитие, а ловът - не е! Значи в тая древна история всъщност разказвачът е скрил много хитра поука, брей това древните хора...

Няма обаче кой да чуе великото ми прозрение, защото има едни чудни кафеви камили, които приличат на динозаври и всички се събират пред тях. Забързваме малко нататъка, докато Венко се чуди защо не знаем как се казва Стария Бог, след като за Исус знаем. Ослушвам се за Гого, ама като той върви нататък, отговарям на Венко, че не знаем, защото мистерията е много по-силен религиозен похват. Ако знаехме, че Бог се казва Станимир цялата история щеше да е доста по-тъпа. Също тъй, ми прави впечатление, че в руските манастири (а и православните като цяло), стария Бог е доста по-почитан и по-честоо рисуван от другите църкви. Гого ни обръща внимание, че точно както дядо им Кайн, влъхвите са фешън-гурутата на своето време, отново акцентирали на гащите. Средновековният майстор е трябвало да се съобразява с някакви правила на изобразяването и облеклата на светците и не е имал много поле за изява на въображението си; явно обаче не е имало правила за гащите и всички са доста изкусно изрисувани с мотиви в различни цветове и стилове.

Разказвам легенда за Миша,а Теодор държи кисела вода

Накрая влизаме и в самата църква. Тук обаче има тиха службица и Гоговия поток от просветление замира и всеки сам си разглежда фреските изрисувани по цялата църква. Стилът доста напомня този отвънка. По дължината на цялата стена има надпис на орнаментиран църковнославянски, с огромни усилия се разбират буквите. Време да разкажа на другите легендата за тая църква, важна за цяла Русия. Когато поляците били пропъдени от Минин и Пожарски, младият Михаил Романов бил скрит тук, в Ипатиевския манастир. Освободителите на страната направили събор и мъдро решили, че Миша е най-подходящ за цар (по наследственост, но и по цялостна царственост и надеждност за бъдещето). И пратили делегация до Ипатиевския манастир. Майката на Миша обаче казала "Вие луди ли сте! Мойто момче цар щели да правят! Няма да го дам въобще, та той е още дете!" обаче тогава от иконата на Богородица излязла светлинка и осветила момчето и на всички станало ясно, че той трябва да е цар. Разказвам също и за Свети Ипатий, който е най-невероятно забутаният светец в цялата християнска вяра, почитан единствено в Абхазия (и то по грешка) и комуто е посветен общо един манастир в целия свят. Тука вече изнервям някого от другарите си с високо говорене в църква и потенциално пречене на бабките да си слушат службата и бивам избутан навън.да си довърша историята. Това става насред някаква разправия между Венко и Теодор, в която не мога да разбера кой е на моя страна и кой не. "Всеки има право на виждания, но не и на комфорт да ги следва" е главната теза на Теодор във въпросната дискусия, теза, която той често повтаря наляво-надясно оттогава, все едно е измислил нещо безкрайно мъдро. Теодор често измисля наляво-надясно някакви сентенции според които нагажда целия си живот.

Теодор пие някаква минерална вода, която му мирише на вкиснато; оказва се, че май това е принципният аромат на

Златните кубенца на чудния манастир

марката. Аз пък минерална вода не пия и злорадо ги гледам как се чудят на шишето. Теодор нацупен заявява, че ще поседне на пейка да ни изчака. (абе притеснявам се за здравето на тоз човек, защо трябва да посяда на пейка в 10 сутринта, не сме вървели чак толкова). Жоро излиза и Венко от нищото го пита какво е иванчай; Жоро отговаря - едни дразнещи розови храсти дето ги има из България; аз пък се изненадвам, че нищо не знам за това растение, както и че то се е появило внезапно в разговора ни. Докато Гого причичва към нас си отбелязваме, че Гого в никакъв случай не трябва да види там дето над една врата пише "Експозиция на Икони", защото надуши ли ги - никога няма да си тръгнем оттук. Мисията да го скрием е успешна и подпомогната от поп, който привлича вниманието, отпрашвайки (буквално) от пред църквата със зелена лада-комби.

Печката...

Дворчето е много приятно. Насочваме се към малкото музейче в дворцовата част на комплекса, посветено на визитата на императорското семейство през май 1913, по случай 300 години от основаването на династията Романови. Реално пътуването им дотук е един много интересен момент - рядко приятно приключение и светъл лъч в живота на доста затвореното, тревожно и тъжно семейство на Николай Втори, последен щастлив миг за принцесите преди началото на войната,

...и мечката

революцията и бързия трагичен край на династията само пет години след това. Самата експозиция обаче не впечатлява с нищо, няколко портрета само. Искам да разкажа на другите за принцесите, ама то няма ни една тяхна снимка или картинка, та по-добре да се махаме по-бързичко от тесните коридорчета. Жоро открива, че и Медведев е минал оттука, почетен със снимка. Теодор пък, който не е издържал на това, че се пъхаме някъде без него, е дошъл и открива най-интересното нещо - голяма порцеланова печка на мистериозни картинки. Опитаме да направим някакъв анализ на картинките и историите разказани по печката, тук таме географски, тук таме - фолклорни, тук-таме неузнаваеми.

Гого е успял да се заговори с някаква лелка, която му е казала за експозицията на икони, опитвам да обясня, че сигурно е зле, но не помага, накрая трябва да тропнем с няколко крака, за да успеем да си заминем. На излизане всички се прехласват по къщичката отпред, а на моста обратно към града с премерена операция на намаляване на скоростта от Венко и всеобща готовност - дори мечката носеща талпа бива успешно фотографирана. Напред към Иваново.

11. Градът на народния герой

Караме в нощта от Ярославл към Кострома. Аз си работя кротко от Венковия компютър от задната седалка, пускането всеки път е голямо чудо, щото има три пароли за компютъра и уиндоуса от Венко и една за интернета от Теодор. Спират ни полицаи в нощта, но просто така, без да правим нещо нередно. Теодор е много учтив с полицаите, когато те не го дразнят.

Композиция от Гого

Навлизаме в Кострома, но аз унесен в работата не се усещам. Остава ми още над един час да свърша, нещо не си разпределих добре графика днес, ама в ден в който видях четири прекрасни града едва ли заслужавам тая самокритика. Тъкмо си мисля, как трябва да почна да навигирам и да упътвам другарите си към хотела и вече сме на моста на Волга и секунди след това Теодор паркира колата на паркинга пред хотел Волга; все по-малко нужда има от моята навигация, всички се оправят добре с посоките и джипиесите - мисля си, докато вадя багажа. Нищо, още утре ще бъда опроверган от добрия стар Венко, който винаги се грижи за моето самочувствие. Хотел Волга изглежда покъртително соц, като голям панелен блок, в който има много малко обитатели. Рецепционистка която е толкова малка, че се губи в огромните бетонени пазви на рецепцията и сивите светлини наоколо. Фоайето мирише на чисто и едновременно застояло с лек цигарен отенък, тая миризма

Близначките чакат зад тая врата...

така характерна за соц-хотелите недокоснати от времето. Жоро остава без думи "Аз тука...тва е много соц",но и всички други тръпнем в очакване да видим стаите си на осмия етаж. Асансьор, който е бил последният писък на модата преди трийсет години сега ни заплашва със собствения ни последен писък и с гледка към празната шахта отдолу. Осмия етаж...Коридорче осветено с жълтеникава лампичка, мокет като от "Дъ Шайнинг", на който липсват само призрачни близначки говорещи в унисон и три прекрасни стаи като в музей на 30-те години. Всичко наоколо ни не разочарова, от дюшеметата, през столовете, тапетите, до странната по форма баня (в която се къпеш седнал) и металическата миризма на водата. А през една врата се излиза на един чудесен балкон, в който има дупки по пода през които се виждат арматурни железа и долния етаж и красивата гледка към нощна волга с осветения мост точно пред нас е подкрепена от вълнението, че се намираш в нещо което подозрително напомня строеж.

Жоро, (когото стряскам промъквайки се през балкона до неговата стая) е в пълен възторг от това място. Аз пък си мисля, защо по соца не е имало филми на ужасите, такъв хит е можело да спретнат тук. Гого идва при нас (аз спя в стаята с Венко) за фотосесия с телефона със слушалка и стола "от канцеларията на КПСС". Естествено, както Гого винаги прави - пуска телевизора и в този момент се получава доста интересна ирония - по телевизора върви филм, който е очевидно чернобял и изкуствено оцветен по-късно, но интериора на стаите изглежда по-модерен отколкото нашия. А на стената пък е главното доказателство, че всъщност тази гигантска бетонна машина на времето ни е пренесла в 20-30-те, а не, примерно - в 60-те - гоблен с паметника на Иван Сусанин, но стария паметник, който е бил разрушен през 1928 и сменен от Соца през 1967, защото на него освен народен герой има и цар. Но за легендата - след малко. Постепенно еуфорията от пътуването във времето отстъпва мястото си на умората и всички един по един се накрещяват, къпят и полягват; само аз пускам компютъра пак и се захващам за работа. Венко си ляга, но както си работя ни тръгва разговора и въпреки че след час гася компютъра си говорим поне до три сутринта за живота, бъдещето, стремленията ни и всичко прекрасно което сме направили или което ни очаква. Никога не бих заменил един такъв истински разговор с приятел за някакъв си сън.

Сутринта, както обикновено съм пълно зомби. Дъното на шахтата хвърчащо към мен под асансьора е първият ми

Докато аз зомбирам, Жоро снима гледката от балкона

спомен от тоя ден. Вторият е, че повтарям като упорито магаре на някаква жена на входа на ресторанта, че съм от стая 312, но не се казвам Алексей, както пише на списъка и. Добре че Жоро вижда че има проблем и се притича на помощ, обяснявайки че съм от 812 стая. Закуската е малко зле, има куп неща но нищо особено добро - характерен мотив за соц-хотелите из Русия. Моето дългоочаквано събуждане се отлага с още 20-тина минути, докато Теодор плаща хотела, събираме багажите и търсим внезапно загубилия се Жоро. Късо каране до центъра и спираме почти до площада. и горе-долу това е момента в който решавам, че трябва най-накрая да си пусна мозъка. Точно зад нас има паметник на цар, седнал тържествено на трон. Някой ме пита кой е този и аз казвам, че не знам, може би Михаил Романов или може би някой митичен основател на града, който се е сбил с жираф тука (правя алюзия към основаването на Ярославл). Гого казва, че не би трябвало да е Миша, щото той си го представя като пъпчив тийнейджър, какъвто е бил през годините си в Кострома; оказваме се прави, паметникът е на Юрий Долгоруки, който основал Кострома, наричайки я с това име с неизвестен произход, но за съжаление е пропуснал да се сбие с местната фауна по особено впечатляващ начин, тюх да му се не види. Кострома пък всъщност се произнася Кастрама с ударение на последната сричка, така ни каза вчера сервитьорката в Переславл, която изрично запитахме.

Пожарната кула

Ето ни и на огромния площад. Много ми харесва, как просторността на руските градове се отразява на градските пространства - ето ни сега на един гигантски площад, на който има всичко - градинки, катерушки, паркинги, институции, църква, колонади и дори неокласическа пожарна с хубава кула - символ на града. Гого обяздва бронзов басет. Това е Сусанинския площад и тук е и паметника на прочутия местен герой - Иван Сусанин. Време е да разкажа на другарите и читателите си кой е, аджеба, тоя човек. Легендата

и новият паметник

Старият...

разказва, чe по Размирното време в началото на XVII век, когато руската държава била много слаба, тук се мотали полски армии където си искат. Поляците обаче знаели, че някъде наоколо се крие Миша Романов и решили да го изловят. Хванали някакъв местен селянин, който им заявил, че ще ги заведе да хванат бъдещото царче, обаче вместо това ги залутал надълбоко из горите и ги зарязал там. В държавните архиви присъства единствено упоменаването, че на някакъв човек тук, на име Иван Сусанин трябва да му се даде пожизнена пенсия за заслуги към страната; легендата за народния герой спасил Родината обаче се разпалва и особено романтиците на деветнадесетото столетие много си избухват с нея; има дори опера от Глинка. С идването на СССР цялото това преклонение изведнъж спира, защото някой дето спасява цар не е най-подходящия тип за култ към личността и пример за народен героизъм; все пак късният соц вдига бетонен паметник на всепризнатия народен герой. Някой (Венко? Гого?) отбелязва, че по същество Иван Сусанин е руският Андрешко. На мен не ми е любимец, защото легендата ми е много изкуствена, възникнала е доста след случая и е пълна със съмнителни моменти, например Миша Романов не се е крил по селцата и в гората, а в огромния Ипатиевски манастир, пък и реално за тоя човек не се знаят никакви факти. Докато обяснявам това сме слезли почти до реката, на една пресечка от площада. Наоколо нещо вони ужасно и Гого крещи че мирише на застояла вода; аз му казвам - че на Иван Сусанин ли да мирише и Гого подхваща темата как ли е ухаел Ваня Сусанин, здрав руски селянин живеещ из горите сигурно е имал силно, здраво ухание на синьо сиренце. Гого си представя миризмата му като на престояла сусамка и Жоро се намесва с това, че 20 минути нищо не бил чул от нас и сега изведнъж чул да крещим за престояли сусамки.

Волга е толкова спокойна. Има градове, които прегръщат реката си и тя става център на живота там, а има такива, които сякаш просто случайно са се озовали на брега на някаква огромна река и и градската инфраструктура и обръща гръб. За пръв път го открих като видях Галац и Браила - два града един до друг, но единият е с булеварди водещи до реката, там голяма крайречна градина, пълна с хора, а другият - с оръфани неасфалтирани улички, които просто в един момент водят до брега, където пасе самотно магаре. Не им е било много хубаво на нашите хъшове... Кострома е от втория тип, подозрително напомня на Браила, макар че естествено тук има свястна алейка. Малката речна гаричка изпраща някакво корабче по течението на реката. Венко казва за корабчето "ще ходим по Волга към Ярославл", което предизвиква у мен поредния изблик на ярост от пълната му липса на ориентация, защото Ярославл е в другата посока на реката (нагоре). За пореден път се убеждавам, че ако има повече от една посока пред себе си, Венко няма как да не я обърка и че ако корабчето по Волга, на което ще се вози след няколко дена - го навигираше Венко, щеше да пита в Баку за посоката към Казанското летище. Теодор, ах колко е неопитен - се опитва да се включи на страната на Венко, обяснявайки че ако имало кораб дето тръгва от понтон щял бил да знае накъде тече реката и ако слънцето било в Дева и ретроградния Меркурий..; в това време аз се чувствам като учител в начално училище дето обяснява на децата как да разпознават посоките. Венко е твърдо убеден, че тая река тече в грешната посока, защото не разпознава илюзията в която повърхностният слой се движи по-бавно от долните и изглежда сякаш реката тече назад; Жоро пък се чуди нали Венко е Видински момък, може ли така, на което Венко отговаря, че Дунавът тече "нормално".

Снобство и липса на въображение

Гого се диви на моста в далечината и казва, че Съюзът е правил инженерни чудеса, после

Тоя пиадестал и тая поза...не му отиват

разсъждава над това как ние от деца имаме условния рефлекс да се възхищаваме на чудесата на соца. Мръдваме малко нататък по реката и покрай един патриотичен графит срещу употребата на наркотиците с особено дълго руско знаме - завиваме нагоре към един цветен часовник и паметника на Ленин. Гого обяснява как цветният часовник е най-малоумното украшение което може да се сложи в разни градове и как го слагат първо по местата където няма никакво въображение, например Цюрих. Аз, както обикновено подкрепям всякакви анти-швейцарски приказки и похвалвам Гого за умелото наблюдение върху швейцарския метрополис. В тоя Ленин най-забележителното е пиадестала, на който някога се е издигал паметника 300 години Романови (тъй като те се навършват през 1912, тоз паметник направо не е имал времето да се олющи преди да изчезне). Обратно през паркчето към центъра на града си говорим за банките и имената им и как сигурно някъде по света (примерно Роум, щата Арканзас) има банка с грандиозното име Първа Световна банка. Има и малко увеселително паркче, както и още някакви паметници, примерно на момиче, дето храни заек.

изтокът и западът

Аз дърпам да ходим към колата, че все пак един от най-важните исторически манастири на Русия е в тоя град, а вече става късничко, Венко обаче си е заплюл едни църкви в нещо като вътрешен двор и държи да ги види, докато Гого много иска на малкото пазарче до двора. Църквите не са нищо особено и главно впечатляват с неокласическите колонади, между които са затворени и където се гушат странни сънливи дюкянчета. Венко и Теодор имат от Онези интересни разговори за самолетите и авиобизнеса - Венко обяснява как самолетите са точно толкова големи, че да бъдат рентабилни и не може да имаш много по-малки и по-чести самолетчета, защото това ще струва доста повече или нещо в тоя дух, ейсега ще дойде да ме поправи. Неусетно сме изтървали Гого и той ни е наврял в пазарчето. Гоговата безкрайна любов към пазарите е напълно озадачаваща за мен, още повече че той иска да види и пипне всичко там, но рядко си купува каквото и да било; ето че отново сме на пазар, където обаче сергиите са още празни и в ранната утрин има само пет-шест души разпъващи си стоката от анцузи, ризки и камуфлажни гащи. След пипането на няколко анцуга даже Гого признава, че тоя пазар не е от най-хубавите и сме готови да ходим на манастира. На раздяла с града Жоро си взима от една будка Комсомолская Правда и Кока-Кола и се фотографира с тях. Главата обаче взе да става много дълга, пък и в манастира доста циклим, така че ще я разделя на две. Няма страшно, след два дена идва втората и част.

23. Разходка из миналото на волжките българи и полет с „метеор“ по прекрасната Волга

Днес в Пътеписа ще ни гостува Венко с една особено интересна част, която ние пропуснахме. А накрая има и мъдра поука. Приятно четене!

И така... тази част на пътешествието има различен летописец, Венко, защото в Болгар нашата задружна компания се раздели. Вече беше разказано как трябва след някакви си двайсетина часа да се намирам в центъра на Париж по работа. Затова и се отцепих от дружината на път обратно към Казан, откъдето щях да отлетя. Макар и кратко, пътуването ми без веселите спътници допълва по най-прекрасен начин нашата разходка из сърцето на Русия. А именно, прибрах се в Казан по една от главните артерии на това сърце – гальовно наричаната от руснаците Майчица Волга. Но затова след малко...

Кан Алмуш пред великото тайнство

След като се разделихме, дойде времето на златокуполната джамия. Всичко в нея започва с музей на ислямското изкуство от района. Иначе казано – колекция от религиозни книги от много краища на Татарстан и огромна стенна композиция на приемането на исляма от волжките българи. Милите волжки българи... за приемането на исляма е писал единствено пътешественикът и проповедник Ибн Фадлан. И, доколкото си спомням, от изворите (разбирай „пътеписа“, който ни е оставил), изглежда сякаш тези волжки българи приемат исляма подобно на покръстването на  туземци през епохата на Великите географски открития – мирно, спокойно и полуразбиращо. Няма бунтове, няма недоволни, че „арабите или персийците ще ни претопят“, няма екзекутирани болярски семейства, няма отстъпници като Владимир-Расате. Няма кръщения в тайна доба - кан Алмуш и жена му щастливи начело на процесия от поданици посрещат носителя на словото Мохамедово. Така са увековечени и във фигуралната композиция, на която всъщност ще ѝ трябват още много години, за да стане вековно произведение на изкуството.

Музеят директно води към залата на джамията, от която струи

Султан Коран

новият, богаташкият татарски ислям. Но пък е красива, дума да няма. Светла, широка и някак си приобщаваща. На най-централното място е изложен... кой мислите? Най-големият Коран на света – огромна двуметрова книга, чиито корици са инкрустирани с едри имитации на изумруди и други камъни в подходящи ислямски цветове. В съзнанието ми завинаги редом до Цар Камбана и Цар Топ сега ще стои и Султан Коран – рожба на евразийското желание за рекордно и непрактично огромни предмети. Дискретно усамотен встрани зад стъклени стени, ето го и задължителният

Достъпна версия на Корана

в руските джамии проповедник, който гледа и изучава нови молитви в Youtube. Новите технологии в руския ислям продължават да ме изненадват – на модерен екран може да се прелиства електронна версия на корана на арабски и руски. Случайно прелиствайки, разбирам, че както Библията, така и Коранът имат нужда от съвременна редакция за хора с обременено от послания и от динамичен живот съзнание. И че ако някой се занимае с това, няма да са брадатите теолози от Мека, Багдад, Кайро, Фес или Кайруан, нито моллите на Ердоган, а някой ислямски Мартин Лутер от отдалечен край на ислямския свят, подложен на натиска на съвремието в една модерна държава, примерно като Русия. А аз току-що свързах фразите „модерна държава“ и „Русия“, без да използвам думата „не“! Хайде да излизам, че джамийският въздух има странен ефект.

Навън обаче всичко си идва на мястото – там където модерни електромобили събират туристите от автобусната спирка, за да ги развеждат

Богородица и Младенеца

из комплекса, попадам на сувенир - магнитче с Путин... дойдохме си на думата. Всъщност магнитчето ми напомня и една объркваща истина, че сувенири с Путин в Русия се намират значително по-рядко, отколкото в град като Созопол. Както изключително точно каза Теодор, в България всички бъркат доброто обслужване на туристите с подмазване. Но пък и магнитчето с Путин не е какво да е – на него той гордо позира с едно куче. Голяма работа – куче, ще каже някой, но то е наше момче, порода „българско овчарско куче“, която лично Бойко Борисов въди и чийто представител той подари на Путин преди 5-6 години. Любителят на пряката връзка с избирателите по незначителни въпроси Путин пък отвори конкурс за името на кучето и едно хлапе спечели с предложението Бъфи, произнасяно на руски като Баффи с две отчетливи „ф“. Въпрос на вкус, казало кучето... (за последното не съм сигурен). От магнита Путин ни уверява, че всичко ще върви по вода, правейки игра на думи с името си.

Шест-етажния музей на една изгубена култура

Отправям се към музея на волжкобългарската цивилизация, който е огромна шестетажна сграда на стръмния бряг на Волга. Построена е от красив камък, който изглежда и доста скъп... не се стискат за нищо тези татари, за да се изкарат наследници на много древна и слабо позната култура. Разбира се, някои от етажите са се оказали излишни – един от тях например е ресторант с уж панорамна тераса, затворен в един следобед. Експозицията обаче е направена много красиво и страшно информативно... само дето понякога информацията ми идва в повече – почти цял етаж се разказва за това как са извършени разкопките, от кого и кога. Но пък другите два етажа са интересни. Има огромен макет на целия Болгар със старинните сгради, които вече видяхме: Ханския дворец, джамията и тюрбетата, гробниците и Черната кула... показващ широтата на древния град и натрапчиво напомнящ, че всичко това са го направили татарите, че от българите не е останал камък върху камък в тяхната многовековна столица. Пълно е с предмети, които показват търговския обмен на Волжка България с близки и далечни земи; виждам и много оръжия. На един екран има интерактивна карта на историята на Стара Велика България, Волжка България, Дунавска България и други земи и народи, намесени в събитията. Разбира се, да се натъпчат 5-6 века история на странстващи народи на една карта е сложна работа, особено когато има и грешки в хронологията. Толкова сложна, оплетена и само на руски е картата, че едно момче ме пита откъде съм и се оказа турчин, учещ в Казан, попаднал на правилния човек. Беше изключително любопитен да разбере какво се е случило на всички тези хора от картата и как това се свързва с днешните татари, българи и турци (може ли без тях?). Мисля, че успях да му разкажа достатъчно, но от двете теории за произхода на българите (тюрки с ирански елементи в езика и културата или индо-иранци с много тюркски примеси) определено си хареса първата, която пък е по-малко приетата сред съвременните български историци. Самият аз пък бях просветлен (макар и със зрънце съмнение), че вертикалните камъни в музея, изписани с т.нар. орхонска руническа писменост, съдържат най-старото споменаване на думата тюрк от около пети век, изписано с четири символа, които били „свещени“ за всеки родолюбив турчин.

Поглед настрани и ето го и копието на предмета, който ни разкрива една романтична и мъглява страница от историята

Кубратовият пръстен

на Стара Велика България – пръстенът на кан Кубрат. Малко преди Първата световна война, момченце от село Малая Перешчепина в Източна Украйна се спъва в изровено от дъждовете злато. В съкровището лежи и този пръстен с монограма на Кубрат на гръцки, прекрасен голям ритон за пиене и още килограми злато. Да, но в съкровището няма кости... нито на Кубрат, нито на войници след битка например. В духа на онези времена никак не подхожда владетелят да си крие имането от нахлуващите хазари в земята и да си го прибира после, че даже да си поставя там и пръстена, с който вероятно много се е гордеел. Дали старият Кубрат е загинал в бой с хазарите, оставяйки всичките си ценности и хуквайки с гол меч в атака? Дали хазарите са победили и отнесли като трофей тялото му и някои от синовете му са погребали ритуално вещите му? Поредната тайна на старите българи, известни мразители на писаното слово, остава завинаги погребана. Въпреки че не съм „исторически вещоман“ и че това е копие, съм доста развълнуван и пращам снимка на обикалящите из руския Димитровград бивши спътници, препоръчвайки им да видят оригинала след няколко дни в Ермитажа в Петербург. И сам си знам, че всъщност няма да го потърсят... само аз съм толкова вманиачен в българската история. Виждам и няколко копия на важни исторически артефакти от Дунавска България – Манасиевата хроника, керамичният Теодор Стратилат и други, но мисля, че начинът, по който е описана връзката им с Волжка България, ще обърка дори и току-що просветления турчин.

Метеорът

Вземам си сандвич и вода от специалния етаж само с павилиони и каса и отивам да си поклатя краката над брега на Волга. Слънцето е високо в небето, реката се влачи сред зелена равнина, а от пристана тъкмо отплава корабът „метеор“, който след час ще се върне назад и ще ме приеме на борда си. Красота... Скоро се приближава и голям пътнически параход на компанията „Волга Волга“, кой знае защо изписано на латиница като VolgaWolga. Корабът навява спомени за една друга епоха – очевидно е круизен и пълен с туристи, но пък изглежда по-пълен, по-младежки и по-жив от събратята си по големите европейски реки. На горната палуба пътници се пекат, през прозорците се виждат суетящи се слизащи, пристанищното оживление е пълно. Докато се източи целият кораб, минават поне двайсет минути, наближава времето и за моя „метеор“. За него се събира огромна тълпа от руснаци и вечните немски туристи, а той акостира зад големия параход, през който ще минем като понтон. Оказва се, че трябвало да си купя билет някъде вътре в музея и затова ме отпращат най-отзад на тълпата, уверявайки ме, че място на метеора ще има и за мен. На качване закръглиха сумата надолу, но пък си прибраха парите безотчетно в джоба... ей, руската мечка много обича да бърка в меда.

Морето от гладка река

Докато метеорът се готвеше за отплаване, набелязах малкото подходящи места за гледане – корабът има сравнително малки, мръсни и ниски до водата прозорци, та имах нужда от врати. На няколко места в стените между трите огромни „купета“ има тераски, които гледат настрани. Местейки се между тях, прекарах едни прекрасни два часа. Волга прилича на тихо сутрешно тропическо море – брегове на километри от кораба (е, все пак се намирах в един от най-големите язовири в света – Куйбишевското водохранилище) и гладка безкрайно синя вода, сякаш полята с олио. Бреговете около Болгар и летните острови, образувани от отдръпването на водите, са обрасли в яркозелени тръстики. На много места стръмният бряг е ерозирал

Тези лодки нямат нужда от Бурлаци на Волга

хоризонтално от зимното пълноводие на язовира, а на други има малки речни плажчета, на които редки групи хора си почиват. Реката е толкова огромна, стига до 11-12км ширина на места, че дори дребничките чайки, които често се срещаха покрай брега, тук не се намират. Противно на логиката, на Волга има сравнително малко села, сякаш само 5-6 за пътуването от над 100 километра. Едно от тях даже носи звучното социалистическо татарско име Къзъл Байрак (Червено знаме). Около тях се натъкваме и на редки гумени рибарски лодки. Метеорът пори водите и подминава пъргаво лодките с над 60 км/ч; бързо оставя зад себе си и крузни кораби, и шлепове, а аз обикалям наляво-надясно покрай различните врати и се радвам на пейзажа. Правя си видео на живо за фейсбук и то бързо набира лайкове, а Ира ми казва, че изглеждам невероятно щастлив – ами така си беше.

Златният край на едно речно мигновение. Сериозно ли ве?

Трудно ми е да продължа да описвам в още детайли, без да ставам банален, усещането от това да бъда в тази толкова истинска и жива река (парадоксално я чувствам такава, въпреки че се намирам в толкова изкуствено творение като язовира). А по-нататък всичко протече в нормалния низходящ дух на последните часове на едно голямо пътешествие. Речна гара Казан, градски автобус, разходка из центъра на града около огромни фонтани и езеро, познатият дресьор на маймунки от пешеходната улица, хостела. Пререждане на багаж, гладене, къпане и три часа сън. Такси, летище Казан и непробуден сън, невероятно скъп и твърд сандвич в Хелзинки и нов непробуден сън до Париж. Трети полупробуден сън из парижките задръствания и нещо все пак по-вълнуващо от последните 10 часа превози – конференцията за контролно-измервателни прибори за енергопреносни мрежи и подстанции. Но всичко това беше само прелюдия към една приятна петъчна вечер на колело из летен Париж, мила среща с бъдещата съпруга на Гого, който по това време заедно с Вихрен, Теодор и Жоро се носеше из необятната руска тундра към Мурманск, а след това и към обиколка на Шампан и Пикардия. Защото животът е като чеверме – колкото повече се въртиш, толкова по-печен ставаш.

А в това време ние намираме едно късче от Родината.