17. Весело и умно шоу в НН

Караме в нощта към Нижни Новгород. Хората си говорят някакви интересни неща, но аз не участвам, защото трябва да работя. Главната тема на дискусията е, ще се ходи ли на бар или не; аз като цяло съм по-скоро за, но не изглежда някой да ме пита, така да бъде, няма да решавам аз.

Пристигаме в града доста късно, минава 11 часа. Под Венково ръководство се опитваме да се загубим (ще се запитате всеки път ли трябва да се губи; отговорът е - да, понякога си мисля, че Одисей е имал Венко за навигатор) но някакси намираме хостела. С цел да не се помайваме много в тоя град взех пет легла в хостел, което се оказа лоша идея. Посреща ни червенокоса девойка с най-мазната коса в историята. Още на заплащане се оказва, че нещо има скрити такси, за които резервацията не ни е казала. Аз и Гого се дивим на Косата, та тя прилича на спагети, ох както не сме вечеряли... Четирима са в една стая, аз съм в някаква обща, защото поемам бремето на това да съм отделно (това също се оказва малоумна идея). Решаваме, че ще се ходи на бар след 15 минутки, но само четиримата - Жоро иска да се наспи, доколкото може, и аз си отивам в стаята да видя какво е положението. Леглото ми е в средата на стаята, насред двама дебели казахски близнаци. Как пък разбра, че са казахски точно, ще се запитате? Ами върху голия корем на единия и на пода под ръката до леглото на другия имаше казахстански паспорти, господата изглеждат сякаш някаква внезапен сън ги е налегнал едновременно точно в момента, в който са си чели паспортите.

Бързичко всички са готови, пожелаваме лека нощ на дядо си и излизаме да търсим бар. Венко е нашият водач, той знае всичко за баровете, чете гугъл за препоръки, намира адреси, разпитва таксиджии, сменя барове дето не му харесват и таксита, които не му вдъхват доверие; другите трима се мъкнем като на каишка след опитния баровец (фън факт, думата баровец идва от циганското баро, значещ голям), който обяснява на неопитните ни уши тънкостите на ходенето на бар. Най-накрая се спираме на един бар и засядаме в приглушена светлинка и страшен шум. Тука спомените стават малко по-мътни, яде се, пие се доста, по едно време черпим някакви хора, те също ни черпят някакви неща, в един момент се теглят още пари щото се оказва, че напитките нещо май са доста по-скъпи отколкото си мислим; единственият постоянен мотив на вечерта е че бай ни Венко се държи като наш благороден водач в страшните усои и тъмните дебри на баровете, яде и пие и граби от живота с пълни шепи давайки ни светъл пример.

Прибираме се в хостела към 2 и си почиваме малко в приятната нощ на общата тераска. Аз обявявам, че утре ставам в 6 да разглеждам града и за моя изненада Венко и Гого твърдят, че ще станат с мен, обявяваме и осем сутринта за желания час за тръгване. Допълзявам и се проскам между дебелите казахи и имам чувството, че нямам никакъв шанс да успея да стана след четири часа. Казахите освен всичко се оказва и че хъркат! И то в странно аритмично разминаване! Тъкмо си мисля, че няма да мога да заспя...и се събуждам от будилника си, няколкото часа сън са минали неусетно, само хъркането си остава. Изпълзявам от общата стая и какво да видя? Венко и Гого са събудени и готови за приключения, макар и не особено бодри; всъщност мисля, че ако думата бодър имаше антоним, той щеше да е подходяща дефиниция за нас тримата в този момент.

Димитровската кула отвътре

Нищо, че Кремълът е на две пресечки, зомбитата в нас не могат да се мръднат толкова, трябва с кола. На светло (и нетърсещ бар) Венко е по-бавен в намирането на пътя, но за всеобщо учудване все пак се справя и спираме на самия Съветски площад (пардон, на Минин и Пожарски) насред центъра. Площадът е от тия дето е правен като за огромни паради, но реално в момента изпълнява ролята на главно кръстовище на града и е пресечен от куп булеварди и зелени площи. А колко празни са улиците! Всъщност, колкото мразя да ставам рано, толкова обичам да разглеждам градове по изгрев. Сега сме малко по-късно де, но атмосферата пак е спокойна и чудесна. Кремълът на Нижни Новгород представлява червена стена с квадратни кули, доста по-малък от Московския и напомнящ много този на другия Новгород - неслучайно двата града имат такова име. Минаваме през

Чебурашка и Гена

портата под Димитровската кула, която се води нещо като главна и най-важна и сме в прекрасния парк, който този Кремъл представлява. Някога е бил пълен с църквоци и дворци като другите Кремъли, но сега са останали само една древна църквичка и две-три административни сгради на града и областта. И много паметници насам натам из полянките и пътечките с гледка. Всъщност оосбено ме изненадва колко голяма е разликата във височината между различните части на Кремъла - ние оставаме предимно горе, на хълм високо над реката, но долната стена надолу слиза почти до брега. Ето и обелиск, паметник на Минин и Пожарски. Те имат и отвън на площада, защото това е техния град - оттук двамата герои събират армията си и тръгват на похода първо на север, а после към Москва, където пъдят поляците и техните претенденти за царския престол. Сега защо точно обелиск... щото хората в началото на Деветнайсти век не са пращяли от въображение, казва или гоговият, или собственият ми вътрешен глас. Чудно е, целият град е само на наше разположение. Особено ми харесва да разглеждам места след вечер по баровете, толкова повече се чувствам че искам да съм тук и сега, когато това е контрастирано с някакво преживяване, където не съм се чувствал намясто. Следва мъничка детска градинка със скулптури на Чебурашка и Крокодила Гена. Толкова са симпатични, почвам да съжалявам, че едва са докоснали детството ми. А помним ли

Наша пахучая Джэнис

какво работи Гена? Има и табла с детски рисунки, едни такива хубавки, пъстри, ох не знам какво ми става, какво е това особено настроение, в което се умилявам на глупости. Същевременно се чудя на какво ми мирише, някаква странна миризма, която имаше и в бара снощи, напомняща женски парфюм; скромният ми опит с барове показва, че човек там често се омирисва на нещо дето не е искал - предимно на цигари, но може и на другите миризми шаващи в схлупеното пространство, ама аз си смених дрехите, каква е тая устойчивост, а и отде пък точно женски парфюм. Душа из въздуха с нос и изведнъж хващам диря! Следвам я известно време, но се оказва, че източника на миризма мърда и се опитва да ми избяга... Най накрая го приклещвам натясно и истината излиза наяве! Разковничето отново се оказва... Венко, който се е напръскал с женски парфюм толкова здраво, че от него капят спиртни петна, а птичките падат от дърветата в несвяст като мине той отдолу и дори моето заспало обоняние в 6 сутринта успява да го усети. Унисекс бил парфюма, гордо заявява Венко, докато аз си мисля, че който му е продал парфюма е ползувал буквален превод от латински и наистина е направил парфюм за един пол и то, за съжаление - не венковия. Та така, вървим си ние и омирисваме хубавия град на млади девойки...

Какви панорами прави тоз Венко...

Ето ни на другия край на стената; минаваме по едни стълбички, и макар да губим малко височина - излизаме на чудна тераска над мястото, където се събират двете реки. Улиците и църквите под нас изглеждат толкова мънички пред големия хълм и особено пред могъщата Волга. Няма време и особено желание да слезем долу, убеждаваме се, че църквите вероятно щяха да са затворени така или иначе. Тази в Кремъла обаче всъщност е отворена. Сладка бяла църквичка от 16ти век с остро куполче, посветена на Архангел Михаил с голям гранитен паметник отпред на княз Юри и епископ Симеон Суздалски, които основали града. Тоя Юри, княз Владимирски, всъщност се явява внук

Архенгело-Михайловски събор.

на Дългорукия и син на Всеволод Голямото Гнездо - и вие ли си го представихте буен и къдрав като с раста? Всъщност му викали така, защото наши Юри имал 13 братя и гнездото на бай Всеволод било доста пълно. Църквата вътре е скромна, но се помни с гроба на Кузма Минин. Някога тука наоколо е имало огромна катедрална църква,

Военната мощ на Кремъла

която съдържала и някакъв издокаран гроб на Минин, ама Революциите се случват точно на такива места и от хубавия Спасо- Преображенски събор е останала само една мъничка мемориална капелка, а Мининовия прах трябва да се задоволи с гранитна плоча. Наоколо пък има разни дворци на областния губернатор и прочее. Има и танк Т 34! И не само, цяла батарея от военни машини покрай крепостната стена. Докато Гого ходи и пипа веригите на БТР-ите, аз обяснявам, че в тоя град Кремълът се е използувал като главна защитна точка на противовъзушната отбрана и съответно след войната е редно точно тука да са разните паметници.

Излизаме и тръгваме нагоре по Горковска, главната пешеходна улица на града. Доста е приятна и представителна и

Това не е първата опипана от Гого коза тук. Нито последната

има истински дъх на XIX век (който трудно се усеща над венковия женски аромат), с дюкянчета, старинни прозорци, театри и, предполагам в по-нормално време на деня - артисти и всякакви други интересни хора. Все пак хората тръгват за работа, магазинчетата отварят, успяваме да намерим дори картички. Не успяваме обаче да се доберем до големия Горковски площад - градът се е казвал Горки до съвсем скоро и все пак големият поет все още е почетен. Но трябва да събуждаме сънливците и да си заминаваме, че днес трябва да видим Чебоксари и Казан и да спим в Уляновск, който е на един милион километра оттук. Венко ме кара да му навигирам до хостела с айфона, почвам да го разбирам защо се губи толкова. Събирането на всичкия багаж от хостела се оказва твърде бавна задача, та остава време неуспешно да търсим кафе с Теодор. Може и успешно да е било, защото макар и да не помня да е пил кафе - Теодор всъщност спря да мрънка, което, както е известно, хората дето не са се докопали до сутрешното си кафе рядко правят.

В колата Жоро си припява Стиви Уондър. Това и аз трудно мога да го повярвам, ама така пише тук, значи това е положението, припявал е. Аз правя стоте процедури да пусна компютра, само за да се окаже, че нямам работа днес и трябва да го затварям и държа с часове. А въпросните минават във великата дискусия какво точно е ставало снощи на бара, обусловена от това, че сме изръсили един тон пари и трябва всички те да бъдат точно пресметнати и записани в тефтера на Жоро, който пък единствен не е бил там. Венко използува шанса да разкаже вечерта на Жоро секунда по секунда, без да осъзнава, че Жоро всъщност не иска да слуша толкова кой какво е пил, освен дето е леко шокиран от това колко много същият Венко успял да разклати горното легло снощи като си лягал и съответно го събудил. Следва безкраен циклеж и сметки на алкохоли, храни, черпни, рубли, бакшиши, делби и въобще количествени измерения на всичко което е ставало, естествено както обикновено в такива разговори - напълно доминирано от Венко. Гого губи търпение с нас и казва, че отсега нататък ще вика на другите трима Джанис, а на мен - Джесика. И е учудващо усърден в това, че и аз прехващам малко. Нищо, от предната седалка Джанис продължава да цикли и пресмята и уточнява подробности. Джесика изказва възмущение колко много пари сме успели да похарчим, което бива погрешно изтълкувано като недоволство от крайно получената и лична сметка и резултира в поредно пресмятане на всичко едно по едно. Изскачат и интересни подробности, примерно че има специфична фраза, която Дж.. Венко като чуе, "забравя, че има приятели". Фразата е лека вариация на "весело и умно шоу", което все пак умолявам никой да не казва на Джанис, че ще вземем да останем без другар... Следват ред майтапи с това, как той е програмиран и има ключова фраза и как като нищо да има и друга фраза, която като чуе - да отиде и да убие някого, както и с венковото принципно отношение към приятелството, изразено в максимата "за какво са ти приятелите, ако не за да са от полза", казана от него преди години. Та така, с нашата Джанис. Ето я и Чувашия.

12. Ипатиевският манастир и трагедията на еднорога...

Еми пак закъсняхме с новата глава, какво да правим, работа трябва да се работи, за да се ходи на още пътешествия...

Та значи, десет минутки от Кострома до Ипатиевския манастир, от другата страна на река Кострома, точно преди тя да се влее във Волга. На моста се забелязва статуя/кукла на мечка, държаща дърво, но профучаваме твърде бързо за да видим подробности. Ето ни пред манастира, паркираме точно пред входа му. Пускам празна бутилка до колата и всички, включително хората от сладката дървена къщичка пред манастира - доста ми набират да съм я хвърлел в боклука на 20 метра - нещо което щях да направя когато има повече време, а не когато всички ме чакат. Но щом искат...В това време Венко отново се намесва с казване на поредна огромна глупост. За ваше щастие тази не е записана в летописите, но се мъдри Теодоровото обяснение, че Венко генерализира прекалено, а ние не сме подходящите хора, пред които да генерализира толкова; следва и зацикляне, че това да се отнася с всички като с малоумни е професионален дефект на Венко, защото консултантът е свикнал да има по-голямо общо знание от разните по-тесни специалисти дето съветва. В крайна сметка всички се съгласяваме, че Венко е най-неадекватният в групата и той го потвърждава за пореден път купувайки си един билет (вместо пет).

Нашият гид

Красив, чисти и спокоен ослепително бял двор, ограден с крепостна стена и сгради. Тук-таме някоя бабка шава и се насочва към църквата. Гого е във възторг и веднага започва да обяснява някакви неща, а манастирите са най-хубави, когато има един Гого да ти открие чудесата им в иначе съвсем нормалното обкръжение. За основа на църквата или поне на стълбата и - били използувани воденични камъни, обяснява ни Гого и ни сочи едни големи каменни цилиндри. Бялата църква е издигната нависочко и до нея води голямо стълбище отстрани. Качваме се и се озоваваме в предверието...и тук е мястото, където Гого влиза в стихията си. Цялото предверие е покрито с чудати фрески и започваме да ги разглеждаме и да откриваме смисъла... Ето го, примерно Ноевият Ковчег, в който се качват едни много сладки прасета. Край тях обаче чинно си чака един еднорог. Гого ни обръща внимание, че това не е стриктно вярно, защото еднорогът не е успял да се качи на Ноевия ковчег, както виждаме от реалността, ноо после осъзнава, че всъщност този еднорог е един и като нищо това, че Ной не е могъл да му намери партньорче да се окаже голямата трагедия на вида и причината за устойчивостта на легендата. Исус отсреща пък има двойна брадичка, добре си е похапнал...

Гого (цитатите са от него) ни води до началото, защото тук, като в една

Вдясно с пъстрите гащи е Кайн

православна Сикстинска Капела всъщност е разказана цялата библейска история, а ние шматките почваме от Ковчега. Ето го дядо Господ, прави света. "Представяш ли си, как няма нищо и Господ си казва - дай ще направя тука света, обаче то не може да стане съвсем от нищото и седи, Господа и си измисля някакви физични закони, така че те да имат смисъл и да се връзват едни с други. Никой не ти разказва как Господ е измислил гравитацията или атомите" ...или Пи, или Мю Нулево, а представям си Господ как пуфти докато се оправя с магнитната индукция... Ето ги Адам и Ева и веднага след това, как Господ, доста графично вади ребро от спящия Адам. "Представяш ли си, събуждаш се и реброто ти го няма". Теодор отбелязва, че ребро за жена всъщност е много добра търговия, даже реално на мястото на Адам би дал две-три ребра за две три жени, да си има. Аз пък бих си дал всичките ребра за други хора, не само жени, тоя свят няма сам да се насели я... Венко дочува разговора и естествено се намесва с поредната история включваща потенциални сексуални приключения. Гого обаче дава нататък: "Ето вижте, тук Кайн убива Авел, обаче...обърнете внимание как изглежда Кайн, той има фешън-блог" И наистина, Кайн е здраво наконтен и има клинче на цветенца. "Нищо, че единия е ловец, а другия жетвар някакъв, той си има такива гащи и естествено, като убива брат си сутринта си е казал - днеска е голям ден, трябва да си обуя готините гащи". На следващата картинка Кайн, който броди самотен по света е със същите гащи, за да го познаем. Аз пък изведнъж достигам мъдро прозрение - че в историята за Кайн и Авел, ловецът е лошия, а жетварят - добрия, защото за бъдещето на народа и човечеството всъщност земеделието е устойчивото развитие, а ловът - не е! Значи в тая древна история всъщност разказвачът е скрил много хитра поука, брей това древните хора...

Няма обаче кой да чуе великото ми прозрение, защото има едни чудни кафеви камили, които приличат на динозаври и всички се събират пред тях. Забързваме малко нататъка, докато Венко се чуди защо не знаем как се казва Стария Бог, след като за Исус знаем. Ослушвам се за Гого, ама като той върви нататък, отговарям на Венко, че не знаем, защото мистерията е много по-силен религиозен похват. Ако знаехме, че Бог се казва Станимир цялата история щеше да е доста по-тъпа. Също тъй, ми прави впечатление, че в руските манастири (а и православните като цяло), стария Бог е доста по-почитан и по-честоо рисуван от другите църкви. Гого ни обръща внимание, че точно както дядо им Кайн, влъхвите са фешън-гурутата на своето време, отново акцентирали на гащите. Средновековният майстор е трябвало да се съобразява с някакви правила на изобразяването и облеклата на светците и не е имал много поле за изява на въображението си; явно обаче не е имало правила за гащите и всички са доста изкусно изрисувани с мотиви в различни цветове и стилове.

Разказвам легенда за Миша,а Теодор държи кисела вода

Накрая влизаме и в самата църква. Тук обаче има тиха службица и Гоговия поток от просветление замира и всеки сам си разглежда фреските изрисувани по цялата църква. Стилът доста напомня този отвънка. По дължината на цялата стена има надпис на орнаментиран църковнославянски, с огромни усилия се разбират буквите. Време да разкажа на другите легендата за тая църква, важна за цяла Русия. Когато поляците били пропъдени от Минин и Пожарски, младият Михаил Романов бил скрит тук, в Ипатиевския манастир. Освободителите на страната направили събор и мъдро решили, че Миша е най-подходящ за цар (по наследственост, но и по цялостна царственост и надеждност за бъдещето). И пратили делегация до Ипатиевския манастир. Майката на Миша обаче казала "Вие луди ли сте! Мойто момче цар щели да правят! Няма да го дам въобще, та той е още дете!" обаче тогава от иконата на Богородица излязла светлинка и осветила момчето и на всички станало ясно, че той трябва да е цар. Разказвам също и за Свети Ипатий, който е най-невероятно забутаният светец в цялата християнска вяра, почитан единствено в Абхазия (и то по грешка) и комуто е посветен общо един манастир в целия свят. Тука вече изнервям някого от другарите си с високо говорене в църква и потенциално пречене на бабките да си слушат службата и бивам избутан навън.да си довърша историята. Това става насред някаква разправия между Венко и Теодор, в която не мога да разбера кой е на моя страна и кой не. "Всеки има право на виждания, но не и на комфорт да ги следва" е главната теза на Теодор във въпросната дискусия, теза, която той често повтаря наляво-надясно оттогава, все едно е измислил нещо безкрайно мъдро. Теодор често измисля наляво-надясно някакви сентенции според които нагажда целия си живот.

Теодор пие някаква минерална вода, която му мирише на вкиснато; оказва се, че май това е принципният аромат на

Златните кубенца на чудния манастир

марката. Аз пък минерална вода не пия и злорадо ги гледам как се чудят на шишето. Теодор нацупен заявява, че ще поседне на пейка да ни изчака. (абе притеснявам се за здравето на тоз човек, защо трябва да посяда на пейка в 10 сутринта, не сме вървели чак толкова). Жоро излиза и Венко от нищото го пита какво е иванчай; Жоро отговаря - едни дразнещи розови храсти дето ги има из България; аз пък се изненадвам, че нищо не знам за това растение, както и че то се е появило внезапно в разговора ни. Докато Гого причичва към нас си отбелязваме, че Гого в никакъв случай не трябва да види там дето над една врата пише "Експозиция на Икони", защото надуши ли ги - никога няма да си тръгнем оттук. Мисията да го скрием е успешна и подпомогната от поп, който привлича вниманието, отпрашвайки (буквално) от пред църквата със зелена лада-комби.

Печката...

Дворчето е много приятно. Насочваме се към малкото музейче в дворцовата част на комплекса, посветено на визитата на императорското семейство през май 1913, по случай 300 години от основаването на династията Романови. Реално пътуването им дотук е един много интересен момент - рядко приятно приключение и светъл лъч в живота на доста затвореното, тревожно и тъжно семейство на Николай Втори, последен щастлив миг за принцесите преди началото на войната,

...и мечката

революцията и бързия трагичен край на династията само пет години след това. Самата експозиция обаче не впечатлява с нищо, няколко портрета само. Искам да разкажа на другите за принцесите, ама то няма ни една тяхна снимка или картинка, та по-добре да се махаме по-бързичко от тесните коридорчета. Жоро открива, че и Медведев е минал оттука, почетен със снимка. Теодор пък, който не е издържал на това, че се пъхаме някъде без него, е дошъл и открива най-интересното нещо - голяма порцеланова печка на мистериозни картинки. Опитаме да направим някакъв анализ на картинките и историите разказани по печката, тук таме географски, тук таме - фолклорни, тук-таме неузнаваеми.

Гого е успял да се заговори с някаква лелка, която му е казала за експозицията на икони, опитвам да обясня, че сигурно е зле, но не помага, накрая трябва да тропнем с няколко крака, за да успеем да си заминем. На излизане всички се прехласват по къщичката отпред, а на моста обратно към града с премерена операция на намаляване на скоростта от Венко и всеобща готовност - дори мечката носеща талпа бива успешно фотографирана. Напред към Иваново.

11. Градът на народния герой

Караме в нощта от Ярославл към Кострома. Аз си работя кротко от Венковия компютър от задната седалка, пускането всеки път е голямо чудо, щото има три пароли за компютъра и уиндоуса от Венко и една за интернета от Теодор. Спират ни полицаи в нощта, но просто така, без да правим нещо нередно. Теодор е много учтив с полицаите, когато те не го дразнят.

Композиция от Гого

Навлизаме в Кострома, но аз унесен в работата не се усещам. Остава ми още над един час да свърша, нещо не си разпределих добре графика днес, ама в ден в който видях четири прекрасни града едва ли заслужавам тая самокритика. Тъкмо си мисля, как трябва да почна да навигирам и да упътвам другарите си към хотела и вече сме на моста на Волга и секунди след това Теодор паркира колата на паркинга пред хотел Волга; все по-малко нужда има от моята навигация, всички се оправят добре с посоките и джипиесите - мисля си, докато вадя багажа. Нищо, още утре ще бъда опроверган от добрия стар Венко, който винаги се грижи за моето самочувствие. Хотел Волга изглежда покъртително соц, като голям панелен блок, в който има много малко обитатели. Рецепционистка която е толкова малка, че се губи в огромните бетонени пазви на рецепцията и сивите светлини наоколо. Фоайето мирише на чисто и едновременно застояло с лек цигарен отенък, тая миризма

Близначките чакат зад тая врата...

така характерна за соц-хотелите недокоснати от времето. Жоро остава без думи "Аз тука...тва е много соц",но и всички други тръпнем в очакване да видим стаите си на осмия етаж. Асансьор, който е бил последният писък на модата преди трийсет години сега ни заплашва със собствения ни последен писък и с гледка към празната шахта отдолу. Осмия етаж...Коридорче осветено с жълтеникава лампичка, мокет като от "Дъ Шайнинг", на който липсват само призрачни близначки говорещи в унисон и три прекрасни стаи като в музей на 30-те години. Всичко наоколо ни не разочарова, от дюшеметата, през столовете, тапетите, до странната по форма баня (в която се къпеш седнал) и металическата миризма на водата. А през една врата се излиза на един чудесен балкон, в който има дупки по пода през които се виждат арматурни железа и долния етаж и красивата гледка към нощна волга с осветения мост точно пред нас е подкрепена от вълнението, че се намираш в нещо което подозрително напомня строеж.

Жоро, (когото стряскам промъквайки се през балкона до неговата стая) е в пълен възторг от това място. Аз пък си мисля, защо по соца не е имало филми на ужасите, такъв хит е можело да спретнат тук. Гого идва при нас (аз спя в стаята с Венко) за фотосесия с телефона със слушалка и стола "от канцеларията на КПСС". Естествено, както Гого винаги прави - пуска телевизора и в този момент се получава доста интересна ирония - по телевизора върви филм, който е очевидно чернобял и изкуствено оцветен по-късно, но интериора на стаите изглежда по-модерен отколкото нашия. А на стената пък е главното доказателство, че всъщност тази гигантска бетонна машина на времето ни е пренесла в 20-30-те, а не, примерно - в 60-те - гоблен с паметника на Иван Сусанин, но стария паметник, който е бил разрушен през 1928 и сменен от Соца през 1967, защото на него освен народен герой има и цар. Но за легендата - след малко. Постепенно еуфорията от пътуването във времето отстъпва мястото си на умората и всички един по един се накрещяват, къпят и полягват; само аз пускам компютъра пак и се захващам за работа. Венко си ляга, но както си работя ни тръгва разговора и въпреки че след час гася компютъра си говорим поне до три сутринта за живота, бъдещето, стремленията ни и всичко прекрасно което сме направили или което ни очаква. Никога не бих заменил един такъв истински разговор с приятел за някакъв си сън.

Сутринта, както обикновено съм пълно зомби. Дъното на шахтата хвърчащо към мен под асансьора е първият ми

Докато аз зомбирам, Жоро снима гледката от балкона

спомен от тоя ден. Вторият е, че повтарям като упорито магаре на някаква жена на входа на ресторанта, че съм от стая 312, но не се казвам Алексей, както пише на списъка и. Добре че Жоро вижда че има проблем и се притича на помощ, обяснявайки че съм от 812 стая. Закуската е малко зле, има куп неща но нищо особено добро - характерен мотив за соц-хотелите из Русия. Моето дългоочаквано събуждане се отлага с още 20-тина минути, докато Теодор плаща хотела, събираме багажите и търсим внезапно загубилия се Жоро. Късо каране до центъра и спираме почти до площада. и горе-долу това е момента в който решавам, че трябва най-накрая да си пусна мозъка. Точно зад нас има паметник на цар, седнал тържествено на трон. Някой ме пита кой е този и аз казвам, че не знам, може би Михаил Романов или може би някой митичен основател на града, който се е сбил с жираф тука (правя алюзия към основаването на Ярославл). Гого казва, че не би трябвало да е Миша, щото той си го представя като пъпчив тийнейджър, какъвто е бил през годините си в Кострома; оказваме се прави, паметникът е на Юрий Долгоруки, който основал Кострома, наричайки я с това име с неизвестен произход, но за съжаление е пропуснал да се сбие с местната фауна по особено впечатляващ начин, тюх да му се не види. Кострома пък всъщност се произнася Кастрама с ударение на последната сричка, така ни каза вчера сервитьорката в Переславл, която изрично запитахме.

Пожарната кула

Ето ни и на огромния площад. Много ми харесва, как просторността на руските градове се отразява на градските пространства - ето ни сега на един гигантски площад, на който има всичко - градинки, катерушки, паркинги, институции, църква, колонади и дори неокласическа пожарна с хубава кула - символ на града. Гого обяздва бронзов басет. Това е Сусанинския площад и тук е и паметника на прочутия местен герой - Иван Сусанин. Време е да разкажа на другарите и читателите си кой е, аджеба, тоя човек. Легендата

и новият паметник

Старият...

разказва, чe по Размирното време в началото на XVII век, когато руската държава била много слаба, тук се мотали полски армии където си искат. Поляците обаче знаели, че някъде наоколо се крие Миша Романов и решили да го изловят. Хванали някакъв местен селянин, който им заявил, че ще ги заведе да хванат бъдещото царче, обаче вместо това ги залутал надълбоко из горите и ги зарязал там. В държавните архиви присъства единствено упоменаването, че на някакъв човек тук, на име Иван Сусанин трябва да му се даде пожизнена пенсия за заслуги към страната; легендата за народния герой спасил Родината обаче се разпалва и особено романтиците на деветнадесетото столетие много си избухват с нея; има дори опера от Глинка. С идването на СССР цялото това преклонение изведнъж спира, защото някой дето спасява цар не е най-подходящия тип за култ към личността и пример за народен героизъм; все пак късният соц вдига бетонен паметник на всепризнатия народен герой. Някой (Венко? Гого?) отбелязва, че по същество Иван Сусанин е руският Андрешко. На мен не ми е любимец, защото легендата ми е много изкуствена, възникнала е доста след случая и е пълна със съмнителни моменти, например Миша Романов не се е крил по селцата и в гората, а в огромния Ипатиевски манастир, пък и реално за тоя човек не се знаят никакви факти. Докато обяснявам това сме слезли почти до реката, на една пресечка от площада. Наоколо нещо вони ужасно и Гого крещи че мирише на застояла вода; аз му казвам - че на Иван Сусанин ли да мирише и Гого подхваща темата как ли е ухаел Ваня Сусанин, здрав руски селянин живеещ из горите сигурно е имал силно, здраво ухание на синьо сиренце. Гого си представя миризмата му като на престояла сусамка и Жоро се намесва с това, че 20 минути нищо не бил чул от нас и сега изведнъж чул да крещим за престояли сусамки.

Волга е толкова спокойна. Има градове, които прегръщат реката си и тя става център на живота там, а има такива, които сякаш просто случайно са се озовали на брега на някаква огромна река и и градската инфраструктура и обръща гръб. За пръв път го открих като видях Галац и Браила - два града един до друг, но единият е с булеварди водещи до реката, там голяма крайречна градина, пълна с хора, а другият - с оръфани неасфалтирани улички, които просто в един момент водят до брега, където пасе самотно магаре. Не им е било много хубаво на нашите хъшове... Кострома е от втория тип, подозрително напомня на Браила, макар че естествено тук има свястна алейка. Малката речна гаричка изпраща някакво корабче по течението на реката. Венко казва за корабчето "ще ходим по Волга към Ярославл", което предизвиква у мен поредния изблик на ярост от пълната му липса на ориентация, защото Ярославл е в другата посока на реката (нагоре). За пореден път се убеждавам, че ако има повече от една посока пред себе си, Венко няма как да не я обърка и че ако корабчето по Волга, на което ще се вози след няколко дена - го навигираше Венко, щеше да пита в Баку за посоката към Казанското летище. Теодор, ах колко е неопитен - се опитва да се включи на страната на Венко, обяснявайки че ако имало кораб дето тръгва от понтон щял бил да знае накъде тече реката и ако слънцето било в Дева и ретроградния Меркурий..; в това време аз се чувствам като учител в начално училище дето обяснява на децата как да разпознават посоките. Венко е твърдо убеден, че тая река тече в грешната посока, защото не разпознава илюзията в която повърхностният слой се движи по-бавно от долните и изглежда сякаш реката тече назад; Жоро пък се чуди нали Венко е Видински момък, може ли така, на което Венко отговаря, че Дунавът тече "нормално".

Снобство и липса на въображение

Гого се диви на моста в далечината и казва, че Съюзът е правил инженерни чудеса, после

Тоя пиадестал и тая поза...не му отиват

разсъждава над това как ние от деца имаме условния рефлекс да се възхищаваме на чудесата на соца. Мръдваме малко нататък по реката и покрай един патриотичен графит срещу употребата на наркотиците с особено дълго руско знаме - завиваме нагоре към един цветен часовник и паметника на Ленин. Гого обяснява как цветният часовник е най-малоумното украшение което може да се сложи в разни градове и как го слагат първо по местата където няма никакво въображение, например Цюрих. Аз, както обикновено подкрепям всякакви анти-швейцарски приказки и похвалвам Гого за умелото наблюдение върху швейцарския метрополис. В тоя Ленин най-забележителното е пиадестала, на който някога се е издигал паметника 300 години Романови (тъй като те се навършват през 1912, тоз паметник направо не е имал времето да се олющи преди да изчезне). Обратно през паркчето към центъра на града си говорим за банките и имената им и как сигурно някъде по света (примерно Роум, щата Арканзас) има банка с грандиозното име Първа Световна банка. Има и малко увеселително паркче, както и още някакви паметници, примерно на момиче, дето храни заек.

изтокът и западът

Аз дърпам да ходим към колата, че все пак един от най-важните исторически манастири на Русия е в тоя град, а вече става късничко, Венко обаче си е заплюл едни църкви в нещо като вътрешен двор и държи да ги види, докато Гого много иска на малкото пазарче до двора. Църквите не са нищо особено и главно впечатляват с неокласическите колонади, между които са затворени и където се гушат странни сънливи дюкянчета. Венко и Теодор имат от Онези интересни разговори за самолетите и авиобизнеса - Венко обяснява как самолетите са точно толкова големи, че да бъдат рентабилни и не може да имаш много по-малки и по-чести самолетчета, защото това ще струва доста повече или нещо в тоя дух, ейсега ще дойде да ме поправи. Неусетно сме изтървали Гого и той ни е наврял в пазарчето. Гоговата безкрайна любов към пазарите е напълно озадачаваща за мен, още повече че той иска да види и пипне всичко там, но рядко си купува каквото и да било; ето че отново сме на пазар, където обаче сергиите са още празни и в ранната утрин има само пет-шест души разпъващи си стоката от анцузи, ризки и камуфлажни гащи. След пипането на няколко анцуга даже Гого признава, че тоя пазар не е от най-хубавите и сме готови да ходим на манастира. На раздяла с града Жоро си взима от една будка Комсомолская Правда и Кока-Кола и се фотографира с тях. Главата обаче взе да става много дълга, пък и в манастира доста циклим, така че ще я разделя на две. Няма страшно, след два дена идва втората и част.