Днес в Пътеписа ще ни гостува Венко с една особено интересна част, която ние пропуснахме. А накрая има и мъдра поука. Приятно четене!
И така... тази част на пътешествието има различен летописец, Венко, защото
в Болгар нашата задружна компания се раздели. Вече беше разказано как трябва
след някакви си двайсетина часа да се намирам в центъра на Париж по работа. Затова
и се отцепих от дружината на път обратно към Казан, откъдето щях да отлетя.
Макар и кратко, пътуването ми без веселите спътници допълва по най-прекрасен
начин нашата разходка из сърцето на Русия. А именно, прибрах се в Казан по една
от главните артерии на това сърце – гальовно наричаната от руснаците Майчица
Волга. Но затова след малко...
|
Кан Алмуш пред великото тайнство |
След като се разделихме, дойде времето на златокуполната джамия. Всичко в
нея започва с музей на ислямското изкуство от района. Иначе казано – колекция
от религиозни книги от много краища на Татарстан и огромна стенна композиция на
приемането на исляма от волжките българи. Милите волжки българи... за
приемането на исляма е писал единствено пътешественикът и проповедник Ибн
Фадлан. И, доколкото си спомням, от изворите (разбирай „пътеписа“, който ни е
оставил), изглежда сякаш тези волжки българи приемат исляма подобно на
покръстването на туземци през епохата на
Великите географски открития – мирно, спокойно и полуразбиращо. Няма бунтове,
няма недоволни, че „арабите или персийците ще ни претопят“, няма екзекутирани
болярски семейства, няма отстъпници като Владимир-Расате. Няма кръщения в тайна
доба - кан Алмуш и жена му щастливи начело на процесия от поданици посрещат
носителя на словото Мохамедово. Така са увековечени и във фигуралната композиция,
на която всъщност ще ѝ трябват още много години, за да стане вековно
произведение на изкуството.
Музеят директно води към залата на джамията, от която струи
|
Султан Коран |
новият, богаташкият
татарски ислям. Но пък е красива, дума да няма. Светла, широка и някак си
приобщаваща. На най-централното място е изложен... кой мислите? Най-големият
Коран на света – огромна двуметрова книга, чиито корици са инкрустирани с едри
имитации на изумруди и други камъни в подходящи ислямски цветове. В съзнанието
ми завинаги редом до Цар Камбана и Цар Топ сега ще стои и Султан Коран – рожба
на евразийското желание за рекордно и непрактично огромни предмети. Дискретно
усамотен встрани зад стъклени стени, ето го и задължителният
|
Достъпна версия на Корана |
в руските джамии
проповедник, който гледа и изучава нови молитви в Youtube. Новите технологии в руския ислям
продължават да ме изненадват – на модерен екран може да се прелиства електронна
версия на корана на арабски и руски. Случайно прелиствайки, разбирам, че както Библията, така и Коранът имат нужда от съвременна редакция за хора с обременено
от послания и от динамичен живот съзнание. И че ако някой се занимае с това,
няма да са брадатите теолози от Мека, Багдад, Кайро, Фес или Кайруан, нито
моллите на Ердоган, а някой ислямски Мартин Лутер от отдалечен край на
ислямския свят, подложен на натиска на съвремието в една модерна държава,
примерно като Русия. А аз току-що свързах фразите „модерна държава“ и „Русия“,
без да използвам думата „не“! Хайде да излизам, че джамийският въздух има
странен ефект.
Навън обаче всичко си идва на мястото – там където модерни електромобили
събират туристите от автобусната спирка, за да ги развеждат
|
Богородица и Младенеца |
из комплекса,
попадам на сувенир - магнитче с Путин... дойдохме си на думата. Всъщност
магнитчето ми напомня и една объркваща истина, че сувенири с Путин в Русия се
намират значително по-рядко, отколкото в град като Созопол. Както изключително
точно каза Теодор, в България всички бъркат доброто обслужване на туристите с
подмазване. Но пък и магнитчето с Путин не е какво да е – на него той гордо
позира с едно куче. Голяма работа – куче, ще каже някой, но то е наше момче, порода
„българско овчарско куче“, която лично Бойко Борисов въди и чийто представител
той подари на Путин преди 5-6 години. Любителят на пряката връзка с
избирателите по незначителни въпроси Путин пък отвори конкурс за името на
кучето и едно хлапе спечели с предложението Бъфи, произнасяно на руски като
Баффи с две отчетливи „ф“. Въпрос на вкус, казало кучето... (за последното не
съм сигурен). От магнита Путин ни уверява, че всичко ще върви по вода, правейки
игра на думи с името си.
|
Шест-етажния музей на една изгубена култура |
Отправям се към музея на волжкобългарската цивилизация, който е огромна
шестетажна сграда на стръмния бряг на Волга. Построена е от красив камък, който
изглежда и доста скъп... не се стискат за нищо тези татари, за да се изкарат
наследници на много древна и слабо позната култура. Разбира се, някои от
етажите са се оказали излишни – един от тях например е ресторант с уж панорамна
тераса, затворен в един следобед. Експозицията обаче е направена много красиво
и страшно информативно... само дето понякога информацията ми идва в повече –
почти цял етаж се разказва за това как са извършени разкопките, от кого и кога.
Но пък другите два етажа са интересни. Има огромен макет на целия Болгар със
старинните сгради, които вече видяхме: Ханския дворец, джамията и тюрбетата,
гробниците и Черната кула... показващ широтата на древния град и натрапчиво
напомнящ, че всичко това са го направили татарите, че от българите не е останал
камък върху камък в тяхната многовековна столица. Пълно е с предмети, които
показват търговския обмен на Волжка България с близки и далечни земи; виждам и
много оръжия. На един екран има интерактивна карта на историята на Стара Велика
България, Волжка България, Дунавска България и други земи и народи, намесени в
събитията. Разбира се, да се натъпчат 5-6 века история на странстващи народи на
една карта е сложна работа, особено когато има и грешки в хронологията. Толкова
сложна, оплетена и само на руски е картата, че едно момче ме пита откъде съм и
се оказа турчин, учещ в Казан, попаднал на правилния човек. Беше изключително
любопитен да разбере какво се е случило на всички тези хора от картата и как
това се свързва с днешните татари, българи и турци (може ли без тях?). Мисля,
че успях да му разкажа достатъчно, но от двете теории за произхода на българите
(тюрки с ирански елементи в езика и културата или индо-иранци с много тюркски
примеси) определено си хареса първата, която пък е по-малко приетата сред
съвременните български историци. Самият аз пък бях просветлен (макар и със
зрънце съмнение), че вертикалните камъни в музея, изписани с т.нар. орхонска руническа
писменост, съдържат най-старото споменаване на думата тюрк от около пети век,
изписано с четири символа, които били „свещени“ за всеки родолюбив турчин.
Поглед настрани и ето го и копието на предмета, който ни разкрива една
романтична и мъглява страница от историята
|
Кубратовият пръстен |
на Стара Велика България – пръстенът
на кан Кубрат. Малко преди Първата световна война, момченце от село Малая
Перешчепина в Източна Украйна се спъва в изровено от дъждовете злато. В
съкровището лежи и този пръстен с монограма на Кубрат на гръцки, прекрасен
голям ритон за пиене и още килограми злато. Да, но в съкровището няма кости...
нито на Кубрат, нито на войници след битка например. В духа на онези времена
никак не подхожда владетелят да си крие имането от нахлуващите хазари в земята
и да си го прибира после, че даже да си поставя там и пръстена, с който
вероятно много се е гордеел. Дали старият Кубрат е загинал в бой с хазарите,
оставяйки всичките си ценности и хуквайки с гол меч в атака? Дали хазарите са
победили и отнесли като трофей тялото му и някои от синовете му са погребали ритуално
вещите му? Поредната тайна на старите българи, известни мразители на писаното
слово, остава завинаги погребана. Въпреки че не съм „исторически вещоман“ и че
това е копие, съм доста развълнуван и пращам снимка на обикалящите из руския
Димитровград бивши спътници, препоръчвайки им да видят оригинала след няколко
дни в Ермитажа в Петербург. И сам си знам, че всъщност няма да го потърсят...
само аз съм толкова вманиачен в българската история. Виждам и няколко копия на
важни исторически артефакти от Дунавска България – Манасиевата хроника,
керамичният Теодор Стратилат и други, но мисля, че начинът, по който е описана
връзката им с Волжка България, ще обърка дори и току-що просветления турчин.
|
Метеорът |
Вземам си сандвич и вода от специалния етаж само с павилиони и каса и
отивам да си поклатя краката над брега на Волга. Слънцето е високо в небето,
реката се влачи сред зелена равнина, а от пристана тъкмо отплава корабът
„метеор“, който след час ще се върне назад и ще ме приеме на борда си. Красота...
Скоро се приближава и голям пътнически параход на компанията „Волга Волга“, кой
знае защо изписано на латиница като VolgaWolga. Корабът навява спомени за една друга
епоха – очевидно е круизен и пълен с туристи, но пък изглежда по-пълен,
по-младежки и по-жив от събратята си по големите европейски реки. На горната
палуба пътници се пекат, през прозорците се виждат суетящи се слизащи,
пристанищното оживление е пълно. Докато се източи целият кораб, минават поне
двайсет минути, наближава времето и за моя „метеор“. За него се събира огромна
тълпа от руснаци и вечните немски туристи, а той акостира зад големия параход,
през който ще минем като понтон. Оказва се, че трябвало да си купя билет някъде
вътре в музея и затова ме отпращат най-отзад на тълпата, уверявайки ме, че
място на метеора ще има и за мен. На качване закръглиха сумата надолу, но пък
си прибраха парите безотчетно в джоба... ей, руската мечка много обича да бърка
в меда.
|
Морето от гладка река |
Докато метеорът се готвеше за отплаване, набелязах малкото подходящи места
за гледане – корабът има сравнително малки, мръсни и ниски до водата прозорци,
та имах нужда от врати. На няколко места в стените между трите огромни „купета“
има тераски, които гледат настрани. Местейки се между тях, прекарах едни прекрасни
два часа. Волга прилича на тихо сутрешно тропическо море – брегове на километри
от кораба (е, все пак се намирах в един от най-големите язовири в света –
Куйбишевското водохранилище) и гладка безкрайно синя вода, сякаш полята с олио.
Бреговете около Болгар и летните острови, образувани от отдръпването на водите,
са обрасли в яркозелени тръстики. На много места стръмният бряг е ерозирал
|
Тези лодки нямат нужда от Бурлаци на Волга |
хоризонтално от зимното пълноводие на язовира, а на други има малки речни
плажчета, на които редки групи хора си почиват. Реката е толкова огромна, стига
до 11-12км ширина на места, че дори дребничките чайки, които често се срещаха
покрай брега, тук не се намират. Противно на логиката, на
Волга има сравнително малко села, сякаш само 5-6 за пътуването от над 100
километра. Едно от тях даже носи звучното социалистическо татарско име Къзъл
Байрак (Червено знаме). Около тях се натъкваме и на редки гумени рибарски
лодки. Метеорът пори водите и подминава пъргаво лодките с над 60 км/ч; бързо
оставя зад себе си и крузни кораби, и шлепове, а аз обикалям наляво-надясно покрай
различните врати и се радвам на пейзажа. Правя си видео на живо за фейсбук и то
бързо набира лайкове, а Ира ми казва, че изглеждам невероятно щастлив – ами
така си беше.
|
Златният край на едно речно мигновение. Сериозно ли ве? |
Трудно ми е да продължа да описвам в още детайли, без да ставам банален,
усещането от това да бъда в тази толкова истинска и жива река (парадоксално я
чувствам такава, въпреки че се намирам в толкова изкуствено творение като
язовира). А по-нататък всичко протече в нормалния низходящ дух на последните
часове на едно голямо пътешествие. Речна гара Казан, градски автобус, разходка
из центъра на града около огромни фонтани и езеро, познатият дресьор на
маймунки от пешеходната улица, хостела. Пререждане на багаж, гладене, къпане и
три часа сън. Такси, летище Казан и непробуден сън, невероятно скъп и твърд
сандвич в Хелзинки и нов непробуден сън до Париж. Трети полупробуден сън из
парижките задръствания и нещо все пак по-вълнуващо от последните 10 часа превози
– конференцията за контролно-измервателни прибори за енергопреносни мрежи и подстанции.
Но всичко това беше само прелюдия към една приятна петъчна вечер на колело из
летен Париж, мила среща с бъдещата съпруга на Гого, който по това време заедно
с Вихрен, Теодор и Жоро се носеше из необятната руска тундра към Мурманск, а
след това и към обиколка на Шампан и Пикардия. Защото животът е като чеверме –
колкото повече се въртиш, толкова по-печен ставаш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар