24. Градът на родния метежник, жега

Разделяме се с Венко и тръгваме от руините към съвременния Болгар, за да спрем в някое магазинче. Малко се губим в парка и за да намерим правилния портал трябва да минем по самолетната писта. Гого ускорява, все едно ще излетим и много се смеем. По пътя към градеца разминаваме една доста странна църква, която изглежда като огромна синя църква-майка на малки пъстри картонени църкви, някои разтворени, а някои прибрани в плоскост - пръснати из целия и двор. Чудим се това като работилница за псевдоцъркви ли е? Не спираме обаче. Ето го и града. Бърза спирка пред първото магазинче, което е направило странния избор да опропасти атмосферата вътре и наоколо, в името на това да продава и няколко напечени от слънцето чироза. С Теодор отиваме до съседното, където лае куче и броят стоки се брои на пръстите на едната ръка; все пак взимам някакъв сладолед за обяд, а другите - разни гадни води.

Сега, за пръв път на пътешествието, ще карам аз! Не съм в перфектната кондиция, преди половин час се опитвах да заспя под минаре, но все пак мисля, че съм достатъчно събуден вече и вълнението от предстоящото каране нараства. А пътят за Димитровград е просто чуден! Празен, хубав и прав, изпреварвам общо една кола и един камион за всичките 150 км, даже направо се чудя защо в тоя забутан край между тия невероятно маловажни места има такъв път, къде го дават тъй. Аз съм зает с шофирането, но от задната седалка се усеща една радост от появилото се пространство и освобождението. И причината за освободеното пространство го отнася лошо - започва разговор, в който всеки изтъква кусурите и недостатъците на Венко, както и кой с какво точно бива дразнен от горкия ни доскорошен спътник. Естествено, главният му недостатък е, че е заемал място в претъпканата кола, но се чуват още безброй кривини и оплаквания - някои легитимни, някои не, все пак обаче наистина се забелязва едно успокояване и падане на напрежението откак го няма. А в това време, той, милият - ни праща някакви снимки на Кубратовото съкровище от Болгар. Само Гого се застъпва за горкия Венко и заявява, че ако още някой каже нещо лошо за Венко...той ще заспи; не знам тая заплаха бива ли изпълнена, щото трябва да си гледам пътя. Теодор до мен ми казва за всяка предстояща дупка и ми иде нарочно да минавам през тях, ама се въздържам, все пак го знам колко се набира да пазим наетата от него кола. Отново виждаме табелката за навлизане в Уляновска област и някой изръсва "Опознай Уляновска област, за да я обикнеш". А тя една такава пасторална, едни нивя се опънали наоколо между редки горички, редки селца се мяркат някъде настрани. Гого отново зацикля за любимите си деветдесетарски легендарни фигури - художникът Папажан и един тип, който се зове Материус Розенкройцер; наоколо ми става някакво четене на цитати от книги, писани от луди хора и разглеждане на снимки на странни картини, както и някакви истории с утроби на крави, с които предпочитам да не цапам писмената реч. Неусетно, край нас се появяват къщичките на Димитровград и сме в града. Тук обаче възниква проблем - никой не знае къде е центъра, а то не е очевидно на картата; следват залутаните инструкции на Теодор и Жоро, които ме водят по някакви съвсем еднакви улици все напред и нататък и неизвестно накъде. Докато карам се чудя - как тия хора се оправят толкова добре без моята помощ, когато съм при тях и мога да я давам, обаче веднъж като карам аз и не мога да надникна в картата - те правят такава галимация. В един момент се налага да спра, за да може Жоро да се ориентира. Гого губи търпение и ходи да пита баби на автобусна спирка; получената информация е противоречива, но поне всички са сигурни, че отдавна сме подминали центъра и сега сме доста по-близко до другото нещо, което искахме да видим в тоя град - паметникът на Георги Димитров.

Културният център на Българо-Съветската дружба

Подкарвам нататък и след няколко завоя - ето ни на малко квартално площадче. Всъщност "малко" е изключително илюзорна дума в случая, ако това площадище с монументална бетонна сграда на него, с градинката с паметника и околността бяха в България, това щеше да е центъра на 20-хиляден град, просто в жегата няма жив човек насред панелките. Насочваме се първо към бетонния топуз, защото там по едни стълби се качваш в кухина, която под тоновете бетон е скрита от прежурящото слънце. Аз съм много жаден, но единственото, с което разполагаме е топла минерална вода, каквато не обичам и решавам да чакам. В монументалната кухина на сградата е приятно прохладно и си отдъхваме малко; чудим се каква е тя -

Мозайките на българското село и на войната

прилича на особено нефункционално читалище, но някъде има табелка, че е филиал на някакъв технологически университет. В този момент обаче, забелязваме мозайките високо горе по стените над нас и че те, всъщност, са посветени на България или на българо-съветската дружба! Ето примерно мозайка на български селяни с калпаци и друга - на Кирил и Методий с азбуката. Всъщност обаче, като се загледаш в осемте мозайки заедно, те имат донякъде общ смисъл и той не е толкова приятен, колкото изглеждаше привидно. На България са посветени четири от тях - три разказват най-важните исторически събития в нашата страна. Кои са те? Ами разбира се - измислянето на азбуката; Руско-турската война с развяването на Самарското знаме и посрещането на Съветските войски през 1944 със хляб и сол, правилно се досетихте! Естествено, че всичко важно случило се някога в България е свързано с Русия! Последният мурал е описаното вече българско село със носиите и калпаците, както още и козички, бъклици, гъдулки и прочее стереотипни селски неща. На това село, от другата страна са противопоставени съветските технологически постижения - както казва Жоро - в България играем хоро и слагаме софра, докато в това време нашата мила дружка праща човек в космоса отсреща. По средата на тая огромна загуба на пространство (сериозно, тука сме в сграда, която вместо първи етаж има просто огромна празнина с мурали!) пък е тиквата на Ленин на пиадестал, щото кой друг е направил толкова за българо-съветската дружба, колкото Ленин.

Паментикът на Гошката Димитров е накрая на малка градинка, между детска градина и панелен блок. Ние сме одряммани и уморени;

Нашто момче се е прочуло

започвам да изнемогавам от жажда, докато разказвам на някой дето ме пита - не помня кой - за Лайпцигския процес. Паметникът не е лош, само че е на доста висок постамент, а и Гошката гледа вирнал глава нависоко, та някак си отблизко му виждаш само долната част на издутото палто. Има и релеф, както и цитат, че се гордее, че е син на българската работническа класа. На тебелката му пък пише, че е български революционер, парламентарий и метежник, известен като "българския Ленин". Йее, даже Ленин сме си прекопирали от любимия съюз! А какво въобще значи метежник, какво е мел? Изброени са и четирите града, кръстени на него, от които обаче украинският вече не се казва така. Мисля си, колко е странно, че от Димитровград в България, Сърбия и Русия, аз вече съм бил в двата далечни, но не и в българския; като добавим и последното населено място кръстено на него - село Димитров в Армения където също съм бил - тая статистика изглежда още по-странна. Толкова е горещо, че пот се стича по веждите ми. Все пак ще карам и до центъра.

Прозорец, към друго измерение

Чак като спираме до централния площад, забелязвам колко се е одрямал Гого, който изобщо се чуди да идва ли с нас из града или да спи в колата. Все пак идва до площадеца, който не разочарова с древен Дом Советов на РСФСР на червени и кремави раенца и особено впечатляващ черен като катран Ленин, вдигнал високо ръка да ни посрещне в родината си. Има и деца на ролери, както и плакати убеждаващи ни, да се занимаваме със спорт, по случай деня на Русия. Моето внимание е привлечено от голям панел с художествено-историческа карта на града, базирана върху някаква карта от преди поне 70 години. Тогава българското слънце още не го е било огряло отдалеч, давайки му името си и градчето се е казвало Мелекес, като реката на която се намира и тъй чак до 1972. С Гого си говорим, че Мелекес звучи много приятно, също като керкенез; обаче имам чувството, че Гого изобщо не е с нас, иска ключовете за колата да подремне. Бързаме да се снимаме с тоя Ленин, който е толкова черен, че в жаркия следобеден пек изглежда сякаш е силует, изрязан от нашата вселена, през който прозира небитието. Гого отива да спи, а ние - да търсим храна и течности. Все пак бързаме за музея на Лада, който е на още 150 км оттука и няма да сядаме на заведение; вялото ни търсене ни води до някаква пирожкарница, където се спираме да поръчваме. Това се оказва най-бавната пирожкарница, където нищо не е готово и се прави сега; аз просто не издържам на жаждата и тръгвам малко да се

Дом Советов

поразходя из града, докато си намирам последното останало сокче в някаква будка на най-живата централна улица. Малък град, тук-таме някоя хубава къщичка, но пълната забутаност се отразява. А къде е тая река Мелекес - кой я знае, уж сме на центъра, ама не я виждам никъде. Обратно при пирожките някакви от тях са започнали да се появяват, а момичето дето ги пече ни упътва и към супермаркет. Докато Жоро ми обяснява колко хубава е пирожката с месо и лук, която има странно име дето не помня, аз поглъщам едни картофени на по две-три глътки и се втурвам в магазина да си взема студени неща за пиене. Събуждаме Гого за съвсем малко и потегляме нататък. Нещо пътят ни към булеварда на юг е затворен, затова Теодор, който вече кара поради моята пълна одряманост - тръгва към североизточния изход на града. Малко ме тревожи, че вървим в точно противоположната посока на тая дето трябва, ама явно реката на юг от града няма как да се пресече по друг начин, та правим една едричка обиколка, докато обсъждаме колко Венко би напрегнал тая ситуация. В това време Гого решава, че моят крак е по-удобен за сън от седалката и се отпуска с глава на коляното ми; аз бързо решавам да го последвам и ме няма през следващия час.

34. На брега на океана, село на края на света

Наближаваме селото!

Ето я Териберка в далечинката, а с нея и Ледовитият океан! Селцето е разделено на две части, главната е след мост от другата страна на устието на река, а другото е от нашата страна на реката, но надолу по брега на залива; малко е странно, защото между двете половини на селището има поне два километра разстояние, а за място с 900 души население това е доста. След кратко чудене, завиваме надолу по брега на залива (което се явява по баир нагоре всъщност), въпреки, че Жоро повече го влече в истинската Териберка. Аз все пак смятам, че ще има пътче за нас и до истинския океан, а не просто на брега

Където корабите идват да умрат

на залива. Спираме до табелката, където във водата на залива има интересно гробище на няколко стари кораба - голите им коруби стърчат от водата и напомнят на кости от гигантски риби отдавна загинали под слънцето на динозаврите. Табелката пък е простреляна с някакви сачми, но все пак стават чудни снимки с нея. Там започва и селцето... черен път между изоставени сгради, дядовци

Къщите на Териберка

загърнати в шалове и качулки и надпис "When the cat's away, the mice will play" изписан с огромни бели букви на желязна съборетина. Първо впечатление от Териберка е, че има ужасно много изоставени сгради и въобще всякакви неща - на които една-две зими в тежки арктически условия са придали изключително окаян вид. Олющени къщурки, порутени бараки, ръждясали коли и други машини, изкъртени кораби, захвърлени мебели, всичко това е доста по-често срещано по прашните улици от хора. Пътят става малко зле и въпреки особено информативната табелка "Водопад ->" ние малко не знаем накъде да продължим; Жоро слиза да зпита един от добре загърнатите дядовци и той ни показва в каква посока е всичко -  и водопада и брега на океана, и гледката. Покрай поредната особено живописна съборетина излизаме от селото и кривият път се изкачва нависочко; тук Теодор отбелязва за пореден път, че добре че ни дадоха Дъстър с всякакви джипообразни характеристики, тук с нормална кола щяхме да закъсаме и да друса неимоверно. Ех, съдба...

Пътят към водопада

Бунище с отпадъци и поредна спирка за тоалетна, няма нищо което да раздвижи мехура тъй, като

Океанът

това внезапно да го заведеш на температура от 3-5 градуса посред лято. Придължаваме още малко и виждаме малка отбивка/широко място, където са спрели още един-два джипа. Тука ще да е океанът, мислим си - и се оказваме прави. На няколкостотин полегати метра от нас е океанът! Вижда се бялата пяна на вълните, разбиващи се в облите камънаци и зад нея - безкрайна сивосиня шир до хоризонта! Някъде далеч надясно, от другата страна на залива вероятно - има нещо като нос, а някъде далеч наляво и навътре в океана има сив военен крайцер. Ята от многобройни чайки прелитат насам-натам, вижда се и по някой по-едричък албатрос. Въпреки, че това всъщност е и Баренцово море, съставно на океана, аз не обичам имената на морета, кръстени на хората, които са ги открили, защото тук отдавна е имало други хора далеч преди мореплавателят Вилем Баренц да си довлече холандския

Изследователи на Севера

пътешественически...кораб. И тъй, за мен това е Северния Ледовит Океан, а не някакво си жалко безформено море. Тръгваме натам. Аз припкам най-бързо между камъните и току подскачам от радост, нищо не може да се сравни с кефа от това да се озовеш най-накрая на мечтано място! Разказвам на Гого за Амундсен и Скот, тяхното състезание и тъжната съдба на британеца и Гого веднага ме обявява за Амундсен, защото съм безстрашен пътешественик довел спътниците си по далечните места. И наистина се чувствам горе долу така, тук стигнахме невероятно забутано място, по-насевер от целия останал свят - ако го погледнем от Световна гледна точка, ние сме на 69 градуса и 12 минути Северна ширина; Това е по-на-север от почти цялата Аляска, от цяла

Чавки

Северна Русия, от по-важните населени центрове на Гренландия и на Канадски Нунавут и от цяла Исландия. Единствено най-северният край на Норвегия и архипелага Свалбард са по-на-север от евентуално достъпните за туристи места по света; а ако бяхме на същото място в Южното полукълбо, щяхме да сме изгубени в снеговете на Антарктика. Другите са малко по-уравновесени, но виждам, че океанът оказва притегателното си въздействие и върху тях и приповдига всеобщото настроение. Гого крещи - "Туй ли е плажа ве, тука ли ще се къпем?" и след няколко снимки с ръждясал варел - започва да си събува панталона, за да си топи краката в океана. В това време, аз избирам една внушителна скала, подходяща да бъде най-северната точка, на която някога съм ходил, точно там, където се разбиват вълните; с Теодор се катерим на нея за да фотографираме обрулените си изследователски мутри, небръснати от кой знае кога.

Гого е готов за гмуркане

Гого е вече събут и настръхналите му бели крака в боксерки на квадратчета изглеждат абсурдно в тая студена тундра докато се катери надолу по облите камъни. Водните камъни са хлъзгави, но все пак

Жоро има инцидент

приключението преминава успешно; все пак Гого е най-зиморничавият от групата и бърза да се облече. Следващият е Жоро, който само си запретва дънките; това не се оказва добра идея, защото една по-силна вълна го изненадва, бута го малко от камъка и му полива долната част на дънките, а следващата повтаря. Звучни псувни се носят из чистия полярен въздух, докато ние се хилим наоколо. Следващият съм аз, решавам да не повтарям жоровата грешка и също се събувам по гащи. Камъните са хлъзгави, а вълните наистина лесно могат да те избутат от тях, изисква се много внимание и държане през цялото време. Водата обаче не е твърде студена - опитните ми варненски крачка казват около 17 градуса - човек не би влязъл с удоволствие, ама няма и да измръзне в

Ледников пейзаж с Гого и пилци

нея. Седя две-три минутки, докато вълните почват да достигат разни части от мен, които не биха желали да се мокрят и излизам. Силният вятър бързо суши краката. Другите вече вървят към колата, аз подскачам бос по камъните, после спирам да се обуя и подтичвам зад тях. Няма нищо стоплящо човек повече, от това да се потопи в студена вода насред ветровитата тундра, една приятна топлина се разнася от краката по цялото ми тяло, гледам че дори Гого до мен не е толкова загърнат колкото обикновено. Продължаваме малко по-нататък в търсенето на водопада и намираме малко полуостровче, което всъщност се явява по-северно от там дето бяхме преди малко; ето тук всъщност е най-северната ни точка и си правим обща снимка четиримата, въпреки че предното място беше доста по-хубаво. Междувременно, Жоро е намерил някакви местни хора, които му показват на телефона си водопада и става ясно, че той май е двуметров, в урва и не особено впечатляващ, та решаваме да не ходим

Най-северната ни точка

дотам. Гого, който е чел табелка за флората и фауната на региона се разкрещява, че си иска водопада, но Жоро иска все пак и селото да видим, защото там е сниман един доста забележителен филм - Левиатан. Въпреки, че печели награди и че става противоречив в Русия с портрета на мястото, доколкото разбирам, това е една депресарска история развиваща се накрай света, където всичко става от ужасно - по-ужасно; Жоро обаче държи да види локациите от филма, след като го е изтраял целия и го разбирам - и аз много обичам да намирам места, които съм си заплюл от филм и затова преди няколко месеца с Гого, Венко и Теодор ходихме на замъка Пювер, запомнен от мен с един малоумен филм с дяволи. Жоро, освен това, се е вкиснал малко, заради мокрите си дрехи, защото на него по принцип много малко му трябва, за да се разболее. Чуди се как да се стопли, събува дънките, надуваме парното в колата, но след малко ще слизаме пак, няма как да изсъхнат. Ще си вземе водка за стопляне, от магазина. Моето настроение обаче е абсолютно непомрачимо.

В селото все още има училище, това е доста впечатляващо, явно има и деца. Териберка е била развиващо се селце до 60-те години,

Градски пейзаж в пиковия час

когато риболовът се е изместил в открито море и е спряло да има нужда рибата да се лови и обработва в селца като това. Оттогава упадъкът е пълен. Преминаваме по моста и сме в "централната част". Спираме и питаме някакъв човек (това не е лесно, изисква поне 3-4 минути чакане) къде е магазинът и той ни упътва. Предии това обаче, поредната къща, изписана с огромни бели букви на

Тълпи по централната улица

английски - "All I had, I gave". Магазинчето е в жълта къща с двойна врата без надпис, точно срещу някакъв древен свой предтеча с голям надпис "Продуктъй". Жоро търчи да се снима с него, защото това било във филма. В магазина има нормалните неща, но с огромен интерес откриваме, че има и магнитчета! Бързо изкупуваме повече от половината запас от единствения сувенир на мястото, кой с две, кой със седем - всеки гледа да се зареди. Топла напитка лелята  обаче не предлага, но можело да има в кафето. Въпросното кафе е доста митологично, никой от чичоците наоколо не е съвсем сигурен има ли такова, но все пак получаваме посока (към плажа) и отиваме да го видим. В Териберка забелязваме и чисто нов, все още неотворен хотел. Това или доста ще промени облика

Жоро и филма "Левиатан"

на мястото, пълнейки го с туристи, или, по-вероятно, ще бъде най-бързо фалиралият хотел в света. Не че няма туристи - има, но повечето са местни, дошли с 4х4-ките си от Мурманск в неделята, в която така или иначе са наизлезли да берат даровете на тундрата. Ето го и кафето, в дървена постройка до плажа на селото. Теодор, който единствен не си топи краката се чуди дали не е изпуснал преживяването на живота си. А плажът, един малък, пясъчен, чист, спокоен, малко корабче плува в залива, тука ги няма вълните от преди малко - човек съвсем спокойно би могъл да забрави, че е насред руската тундра, ако го нямаше смразяващият студ. Пием четири чая - два жълти и два черни, правени от мен с топлата вода на кафето, докато Жоро и Теодор си говорят нещо със собственика. В заведението има и огромен странен череп - на въпроса ми от какво, човекът отговаря - ами от косатка.

Косатка

Време е обаче да си ходим, защото след три часа Гого ще трябва да лети към Москва и трябва да го оставим на летището. И тук настава най-ключовият момент на цялото пътешествие. Излизаме от кафето, допиваме гадния чай (как успях толкоз да объркам четири чая, не знам), качваме се в колата...и тя почва да върти колелата на празно в един прахоляк. Излизаме вънка да я бутнем леко,  докато си мисля - добре де, тъпата кола се казва ДЪСТЪР, мътните да я вземат, защо точно прах я възспира. Хайде хоп, успяваме, качваме се и...Теодор, който шофира, казва - "Ама тя пак не се държи нормално" и става ясно, че колата въобще не минава на втора скорост, спирачките и не работят и едвам пълзи. Решаваме все пак да опитаме да видим как ще е по пътя, но тя не може да качи дори баира на изхода на селото. Пробваме да се обадим на Мурманския хлапак, но той не разбира изобщо какво се е случило и ми остава само да цитирам анимационното човече с цип на устата от любимото ми древно телевизионно предаване: Ами сега?

13. Зодии, фонтан, черната овца на Пръстена

Напускаме Кострома към 11 сутринта във весело настроение, макар и малко гладни. Тоя глад обаче ще ескалира и ще донесе доста неприятности по-нататъка. Разсъждава се над това какви положителни за гъвкавостта резултати би имало, ако си махне човек най-долните две ребра; гворим си явно и за калинки и за баби на щат(!). Жоро пита "Аве защо всеки в тая кола има такова високо мнение за себе си, при положение, че е ясно че сме идиоти?", но въпросът му остава неотговорен във внезапно завихрилия се спор. Гого почва да разпитва кой каква зодия е; аз не мога да повяврам, че някой от нас се интересува от зодии; Гого казва, че зодиите са много важни, защото определят характера на човек; аз поне пет минути не мога да осъзная дали той се шегува и супер-много избухвам за вярванията в псевдонаука и как собственият ми Гого е попаднал в мъглата и; Гого ми казва, че това е защото съм Овен и лесно се ядосвам - ето, примерно Жоро бил риби и затова е неконфликтен; Жоро кима там и си пише нещо в тефтера и не се включва; Очаквайки подкрепа се обръщам към предната седалка, но там шофиращият Венко само разправя какъв асцендент бил и как се бил объркал и го смятал и Ира го смятала и незнамсикакво, докато Теодор вижда колко набирам и с мазна усмивка сипва още масълце в огъня, заявявайки, че е Везни и че заема междинна позиция или нещо такова; Гого се опитва да ми обясни, че асцендентите и предсказването на бъдещето било глупост, но определянето на характера било истинско, защото е важно какво слънце грее въпросния човек като малък и дали първите му месеци минават на печка или на слънце; Аз крещя, че това всичкото е тон псевдонаука и че няма нищо на света, което може да ме накара да повярвам в зодии; в този момент се чувствам сякаш се задушавам по сердата на задната седалка от всичката тая глупост ширеща се край мен и започвам да крещя още повече; неконфликтния Жоро, вместо да се намеси астрономически, само разправя тъжни истории за някакъв свой познат дето тежко залита в езотерики; Теодор и Гого някак си успяват да ме смъкнат до нивото на спора, в който за пръв път, макар и с погнуса - взимам участие; обяснявам как дори и да има значение какво слънце пече малкото зародишче или дете, то всяка година също ще е различно и обобщаването на зодиите по

Везни

месеци е абсурдно, както и това, че Теодор и Гого, които са супер-различни по характери - всъщност се явяват една и съща зодия - Везни; Гого ме контрира с това, че ето, те и двамата били супер-уравновесени сега, докато бесният Овен се е развихрил, неконфликтните Риби кротуват, а лудият Скорпион Венко мислил само за секс; лудият Скорпион потвърджава, че е така, а в случая дори аз виждам, че Гого не греши относно случващото се, а само относно причините за него и поемам дълбоко дъх, преди да започна следващия безплоден рунд от аргументи; след половин час крещене се поуспокоявам малко и виждайки, че Гого е непоклатим в абсурдното си вярване, а другите трима само ме взимат за мезе, започвам да се успокоявам; гледам Гого със съжаление и се опитвам да се самоубедя, че вярване в една псевдонаука не е толкова ужасно само по себе си, все едно да вярваш в една теория на коснпирациите; само рептилите са истина, кемтрейлс са глупости, нали така? Постепенно разговорът завива в посока другата езотерика. Някой разправя за Ерснт Мулдашев и неговите теории за генофонда на човечеството, аз се включвам със сциентолозите и Злият Господар Зену, който пуснал душите на извънземните в Хавай, както и с теориите на Фоменко, че повечето история всъщност не се е случвала и всички империи на света - Римска, Английска, Османска и прочее - са всъщност Руската (каква изненада!). Тайната ми цел е, просто да оставя у всички спомена за абсурдите на езотериката и псевдонауката и цялата схема със зодиите да остане в тая графа в мозъците им. Има и още интересни попадения, разкази за Атлантида и нещо за тайм-сентрик - ако някой си спомня или знае какво е това, да вземе да ми каже, искам да си попълня колекцията.

Пристигаме в Иваново и още с навлизането в града става ясно, че приоритет номер едно е магазинът и яденето. Колко удобно, че точно пред паметника на Ленин има супермаркет. Спираме и се нахвърляме като невидели на горкото магазинче. Жоро много си избухва и пълни цяла кошница с продукти; постепенно ще стане ясно, че Жоро е маниак на тема магазини и не може да влезе у някакъв такъв без да си купи поне 2-3 неща, за които после да каже "Ейтва сега защо го купих?". Такъв е случаят и сега, всички сме

Трапеза на ръба на фонтан

готови за обилен обяд със сухоежбина.

Някой обаче настоява да се яде на друго място, а не на наличната сянка тука, други се вкисват от това. Карайки към реката, където "уж има парк", Венко отнема предимството на някаква леля и други се вкисват и от това, както и от това къде паркираме в крайна сметка. Излизаме, парк има, но пече неимоверно, а всички са мноооого вкиснати - кой от жегата, кой от глада и кой от венковото шофиране; лично аз незадруго, ами щото все пак съм крещял на тия хора допреди малко. Напрежението обаче хвърля искри във въздуха и решавам при един празен фонтан с рехава сянка наоколо, че това е мястото и моментално трябва да се вкара храна в гладните търбуси. Оказва се, че повечето от нещата които сме си взели са гадни, поне моите - със сигурност, едни панирани сиренца се оказаха сладкобезвкусни, вместо солени. Венко и Гого си взеха сиренце което беше голям хит в Армения, но тук им стана пък прекалено солено. Теодор иска да цели Жоро с гадната майонеза, която никой до ден днешен не разбира защо Жоро купи от магазина. Дори бонбоните, които си взех се оказаха гадни и трябваше да разчитам на дарения от Жоровите - сериозно, не ми го побира ума колко трудно е да направиш гаден шоколадов бонбон. Самия Жоро пък мрънка, как пак си е купил хиляда неща, но нищо, което всъщност да му харесва. Все пак поетата храна бързичко оказва своето положително влияние и нивото на киселинност пада. Междувременно минават двама полицаи - цивилен и униформен. В Русия това е обичайния формат на полицаите и винаги цивилният говори. Запитва ни какво пием. "Квас" е еднният и верен отговор. Полицаят е разочарован и леко усъмнен, но не идва да провери. Само отбелязва, че ако пием водка, пак ще се видим. И в днешния ден се отбелязаха, 4 от 4 досега.

На сит стомах светът е по-хубав. Иваново обаче не е. Текстилната столица на Русия, град от 20-ти век, пълен със

Паметник на Революциите

стиловете на ранния Соц, ама нищо не ме впечатлява в този забързан съвременен индустралец. Уж е сред осемте града на Златния Пръстен, но въобще не е ясно що чини сред другите седем древни красавци. Спираме на площада и разглеждаме огромния паметник на Революциите (и тази от 1905 и тази от 1917) с гигантски гранитен блок, от който излизат  някаква безформена маса и войници вдигащи чутовноо тежко знаме. Междувременно разказвам как ходихме в Уфици с Венко и един друг наш приятел и докато аз гледах Примаверата на Ботичели, Венко и Тишо седяха на общ стол в ъгъла на залата, обсъждайки термините за женски ласки, употребявани от венковия съквартирант. И с такива хора съм гледал изкуство...и Иваново. Малка новичка златокуполна църквичка, масивен кубичен блок, още едно площадче с по-парков вид и това е, махаме му се, че далеч по-хубавите последни два града на Пръстена чакат. Венко почва да мрънка, че не сме го били доразгледали - хем е прав, хем знам, че тука нямаше да видим нищо по-хубаво от вече видяното, докато в Суздал ни очакват далеч по-големи чудеса. Та толкоз от Иваново, извинявам се за гадната глава.

22. При волжските българи и липсата им, раздяла

Още докато пресичаме могъщата Волга по по-късия и стар от двата моста на Уляновск и се чудим как се е пресичала тая река преди 20ти век, Теодор отпочва темата за брат си, който предизвикал сериозни притеснения, задавайки само донякъде легитимния въпрос "Аве аз защо всъщност трябва да ходя в университет?". В крайна сметка с колективните семейни усилия на всички кризата е разрешена и вироглавият хлапак е поел по правия път; все пак сред нас се заражда един от онези мними спорове, в които всички се карат и обясняват, но всъщност са от една и съща страна на спора и противник няма; постепенно минаваме на темата за това що за упорити магарета са това братята. Жоро обаче знае как да разведри настроението, разправяйки ни как общият ни приятел Фердинанд имал тик, при който всеки път като каже нещо хитроумно и си вади езика пред зъбите с лек съскащ звук. Следват десет минути в които просто се въргаляме от смях из колата, защото след всяко изказване правим тоя звук. До края на пътешествието Фердовия тик остава голям хит, особено когато искаш да индикираш сарказъм след изказване, в което не е ясно дали се майтапиш или не. Следва и леко притеснителното разкритие, че Гого галил Венко като той заспал в хотела. После Гого ни разказва историята, че веднъж, както си се возил в тролея в България някаква жена го загледала в русата тиква и аристократичния вид, чула го че говори по телефона и решила да го поздрави с "Много добре говорите български".

Спираме в крайпътно магазинче, да си вземем неща за пиене, че хотелът в Уляновск не свърши много добра работа в задоволяването на жаждата. Оттук до Болгар ще кара Гого. В момента в който Гого сяда на шофьорското място всички се отпускат, Гого надува клаксона, всички крещим нещо, Венко пак почва да спори за текста на "Остаряваме Бавно"(докато аз остарявам бавно слушайки тоя спор за трети път); само Теодор седи и гледа пътя и току се обажда "Гого, знак" или "Гого, дупка". Това му е доста неприятен навик, който, особено когато на пътя няма двеста неща, само дразни шофьора. А по пътя има много малко дупки всъщност, дори тук забутани на някаква Майна (извинявам се за израза, но е употребен напълно буквално - преминаваме край място на име Старая Майна) пътят е чудесен. Хубави са пътищата на Русията. Жоро открива, че Уизеър днес са с промоция и всички предлагат на Гого да му вземат билет до България (че скоро ще му трябва), това е повече на майтап, отколкото наистина, защото преди два дена се проведе вече един такъв разговор, който вероятно ще опиша по-подробно. Гого заплашва, че ще забие колата в дърво, ако чуе още едно "Взимам ти билет!"; Всъщност обаче наш Гого обаче е нераздразним, припява си "надо благодарно принимят", което не знам въобще откъде е или е самоизмислено, "глинчо, полицай, звездичка" - което знам откъде е без това не му помага да има смисъл, и надува ли, надува тоя клаксон. Всички изпадат във върл възторг от табелката, че влизаме в Татарстан, все едно вчера не бяхме цял ден пак там. Татарстан обаче се кани да ни погоди един номер, който дори не мога да нарека мръсен, защото той си е у тях и в правото си. Но да видим какъв ли ще е той...

Появява се и Болгар. Първата ни спирка е пред огромната бяла джамия на юг от музейния комплекс с волжско-българските неща. Построили са я тука през 2000 година и е с една идея по-малка от онази в Казан. Напомня на Тадж Махал с големия площад отпред, самотните кули отсрани и ослепително белия си цвят. Отбелязвам на приятелите си, че това всъщност е една фукня, тоя град никога не е имал такава джамия, нито пък нуждата от нея, ние сме в десетхилядно градче все пак. Изпълзяваме от колата и докато аз гледам,че отстрани има и дървена вятърна мелница (също изглеждаща доста нова, а аз наскоро бях в музея на вятърните мелници, разбирам ги тия неща), Теодор пак се кара на всички да не му влизат в снимките.

Тадж Махал в Болгар

Още от Москва Теодор има проблем с това, че светът не е стационарен, особено пък докато той прави снимки; интересно защо ли другите нямат такъв. Гого пък ни напомня за сиропите сутринта в хотела; според него, те били като "формалиновите концентрати, в които препарират разни животни - жаби, змии или триглави бебета". По целия площад кънти арабско песнопение, май идва от скрити колони край джамийката. Площадът е на интересно изрисувани формички, в които май има вплетени татарски мотиви.  Докато си правим общата снимка с джамийката, се открива, че Теодор всъщност е облечен в рокля с камуфлажни цветове; опитът му да ни обясни, че това е просто дълга тениска не е успешен. Роклята обаче не му пречи да го пуснат в джамията, както и моите къси гащи (Бермуди? Наполеонки? Не знам как се казват гащи до точно под коляното). Всички обуваме найлончета на крачката, за да не изцапаме мекия килим с чорапите си. Двете лели кимат разбиращо, като ни питат откъде сме и чуват отговора - явно се случва тук да идват българи. Отвътре джамийката напомня тая в Казан - нова,светла, бяла и хубава, само че липсва вълшебната залезна светлинка от снощи . Едно нещо обаче ще им призная на джамиите - новите такива изглеждат досущ толкоз уютни, колкото старите; църквите от своя страна имат нуждата да си отлежат малко, да съберат прах, пушек, атмосфера и уют.

Обратно навън, Жоро решава да си купи типична татарска шапка (тюбетейка) от будките до паркинга. Тъй като сме единствените клиенти, всички ппродавачи се опитват да ни запалят по нещо и намахваме някакви сувенири; в крайна сметка Жоро дава едно десетина евро за скромна, мъжка, зелено-бяла тюбетейка. Пъхаме се в парка-музей през огромен портал в старинно-татарски стил, още оттук почвам да предусещам скрития татарски номер. Има огромна самолетна писта пресичаща парка и пътищата из него. По някаква причина се ражда идеята, да се правим на официална делегация от България, която е дошла да посети прародината на роднините ни и очакваме тържествено посрещане от татарските власти. Аз ще

Малкото минаре

съм в ролята на официалния делегат, който само гледа мъдро, докато другите ми превеждат и слугуват. Така и обаче не се появяват официални власти, пред които да въртим тоя номер, пък и оофициален делегат по къси гащи, придружаван от мъж с рокля едва ли ще се приемат много насериозно. Венко, с когото ще се разделяме след малко, ни командва кое да видим първо, за да не вървял после, нищо че има с четири часа повече в тоя градец. Затова, първата ни спирка е малкото минаре и ханската усипалница до него. Усипалница значи гробница, щото явно ханът се е "изсипал" тук; много обичам да намирам общото между руските думи и българските, особено като не е очевидно. Волга например - има същия произход като влага. Венко отбелязва, че когато крещим и правим простотии тук, не се излагаме пред чужденците, щото те нали са българи. Малкото минаренце е доста интересно, ама пак, намирисва на новичко или поне доста благоустроено. Качвам му се пръв, само за да открия, че гледката отгоре е само в посока бялата джамия, а не реката и другите останки; както и че е твърде тясно за двама на малкия отвор. Вече е късно и другите са се напъхали зад мен, та си правим задръстване в минаре. Не знам все още защо, ама нещо не ме радва много това място. Ханската усипалница е едно празно тюрбе от 15ти век, с няколко надписа на арабски, подтикващи Теодор да измрънка "Защо на тая религия всичко и е на арабски ве?" - според мен това може да убие крехкия интерес, който ислямът успя да зароди у него през последните два дена. На изхода, докато чакам останалите чета табелката за мястото. И осъзнавам какво ме дразни - та тя не казва нищо! Кой е тоя хан дето би трябвало да е погребан тука? Никъде не пише. Кой е построил това минаренце, волжските българи или татарите? Пак не пише. Венко, който е с мен, отбелязва, че това, което пише навсякъде изглежда супер-измислено, а това, което е построено - супер-ново. Колкото и да ни е неприятно, волжските българи не са оставили нищо след себе си; кой ги знае в какви юрти или подобни дървени глупости са живели и колко лесно народецът им се е претопил в завоевателите, които освен всичко са имали същата религия. Всичките тия древни постройки тук датират от поне сто години след като татарите взимат тоя град през 1236; всичките тия ханове, които току се споменават - макар и много рядко с име - са на Златната Орда. Тя развива тоя град и строи в него първите сериозни постройки, но това, макар и важен град не е столица на нищо и много малко ханове всъщност са киснали тук за каквото и да било, да не говорим че те и по принцип са били доста мобилни. Ние сме в един древен татарски град, който нарочно ползва неяснота в информирането, за да минава и за волжско-български. Но това не е най-лошото, аз ако ще дунавско-български да беше, нямаше да изпитам великата връзка с пра-роднините си и да падна в благоговение пред техните останки. Най-лошото е, че ние сме в Република Татарстан, която по някаква причина е червива с пари; изсипва един куп пари в това място и хоп, почват да се появяват нови минаренца и тюрбета и джамийки навсякъде, ейтакива неясни табелки като тая и пълна липса на свястна информация - с идеята хем да гледаш руини, хем да не се задълбаваш в историята на това кой какво завладял и кой го е правил - да виждаш приемственост, без да си мърдаш мозъка дали наистина я е имало. И тъй, ние сме в един татарски Дисниленд, направен явно по вкуса на татарските министри на строенето на нови замъци и крепости, където всичко древно и автентично се губи под новите "руини", а информацията кое какво и откога е - кучета я яли. Не, мерси.

Въпросното впечатление се потвърждава и когато стигаме главната част на комплекса. Тук има голямо минаре, църква от 17-ти век, както и отново разни тюрбета, баня и прочее татарски сгради. Всъщност, мястото дори не те лъже, че е волжско-българско, всичко си пише на татарски, сувенирите са татарски, само името е Болгар. Толкоз от волжските българи - Венко в музея може да научи нещо повече, ама ние нямаме време за това. на Жоро му подаряват знаменце на Татарстан от сувенирния магазин (защото имало петно) и той е много шастлив; вее го наляво-надясно. Отиваме при "Ханския Дворец"; не си мислете, че някой казва на кой хан. През 1722 година Петър Велики минава по Волга на път за Астрахан и като вижда Болгар казва, че това място непременно трябва да бъде запазено, организирайки тука първия защитен парк в Русия. Да е знаел какво ще стане... Покрити с пергола нови руини, макетче как е изглеждало някога и табелки кое каква стая била. Обяснявам как на Трапезица в Търново

Най-убавата Волга

също строим нови руини и крепости и което е по-лошо, с парите на Азербайджан. Спомням си как ходих на Трапезица преди няколко години в една ранна утрин; колко диво и прекрасно беше всичко, както и колко много още можеше да се разкопае. Сега там има нов замък, а Азербайджанската императрица е почетен гражданин, защото е дала парите за строежа, моят крак пък никога вече няма да стъпи на древния хълм. Всъщност, тоя хански дворец край нас все пак има и едно чудесно качество - чудна гледка към Волга. И не просто Волга, а едно от най-широките и места, където се събира с Кама. Татарите и другите тюркски хора край Волга я наричат Идел, което значи Голяма Река - интересното обаче е, че за тях Идел всъщност е река Кама, защото тук, където се събират двете реки, Кама изглежда доста по-широка; Тя освен това идва от изток и те са били запознати с огромните и размери, докато Волга е идвала от Русия, където не припарваш толкова често, че чак да гледаш реките. Зелени блатисти островчета, къпещи се хора и след тях, още няколко километра речище; Това е най-красивата от всички Волги на нашето пътешествие, видяна по най-хубавия начин от висок хълм. Следва поредната серия от снимки.

Кубрат и непослушните му синове

След загубата ми на интерес към Татар-Дисниленд, изведнъж ме наляга някаква огромна умора от недоспиването напоследък. Просвам се на една тревичка в сянката на Голямото минаре и почти задрямвам, докато другите си правят снимки наоколо. Неизвестно на кого му е дошла малоумната идея, да се снимаме с пръчки като хан Кубрат и синовете му, случка която освен, че е митична, въобще не се развива тук; Венко обикаля насам-натам да търси пръчки за целта, другите определят кой фон щял да бъде най-подходящ, а аз просто се надявам да ме оставят на земята и да не ме занимават с тая простотия. Къде ти - кой от нас, ако не водача, има най-мъдрия, достолепен и авторитетен вид, единствено достоен да изиграе Кубрат. Надигам се и с тежка стъпка отивам да хвана пръчките, докато тримата ми "синове" ме гледат като телета, а Жоро е в ролята на неизвестния летописец овековечил тая история. Спомням си, как в едно друго време и в един друг свят играх с едни други хора (но близки приятели на мен и на тия) същата сценка. Тогава обаче ролята ми беше друга...Добре де, щом толкова искате да знаете, играх във филм мъртвия враг, повален от Кубрат преди той да се обърне към синовете си и да им разправя небивалици с пръчки. Докато Венко осъзнава, че пръчките дето събрал всъщност били мръсни и го изцапали, и то не с какво да е, а с шоколад (не знам как, какво, защо, още съм леко заспал),аз подлагам на съмнение поуката от тая история. Представям си, как Аспарух слага малкия Тервелчо на коляното си и му казва "Тервелчо, дядо ти веднъж...така и така, пръчки, ала бала...поука..." и Тервелчо пита - "Амче морук, тогаз где са чичовците ми ве, нали поуката беше да седите заедно?"; Аспарух просто дига рамене и Тервел си мисли "Тоз дъртият пак говори глупости, аз като стана хан ще бия арабите с копия и пръчки, няма поуки да разказвам с тях". Теодор пък се чуди дали тая легенда не е измислена или поне адаптирана от някоя друга през 20-ти век и като нищо да се окаже прав; така се е загнездила в нашето възприятие за Кубрат, докато всъщност историята показва, че никой от синовете му не се е държал, все едно някога е чувал такова нещо от мъдрия си татко. Венко пък се зарича да провери откъде е дошла тая легенда за това толкова далечно време, да видим дали пък ще успее да открие произхода.

Още малко бегъл поглед към Бялата Палата, и голямото минаре, както и към два-три мавзолея пръснати наоколо. Бялата църква дето Петър е вдигнал до минарето

Теодор-ходжа

създава лъжливо впечатление за мир и разбирателство между двете религии, което е лесно да се постигне в град без население в секулярна страна. Теодор си слага жоровата тюбетейка и с тая рокля и джамии отзад изглежда досущ, като Родопски Ходжа. Междувременно, произнася и мъдрите думи "Ай си хоим" и всички сме съгласни, че е време. Има още една чисто нова джамия с огромен лъскав купол и все пак отиваме и до нея по мое усмотрение, но се оказва с платен вход и решаваме да пропуснем. Вътре бил най-големия Коран на света, тъй ще ни каже в последствие Венко и аз ще съжаля, че съм изпуснал поредното от огромните неща на Русия, но какво

Бяла палата, голямо минаре, църква и Татар-Дисниленд

да се прави. Отиваме към колата. Венко ни изпраща и разказва как всъщност се опитал да счупи пръчките, ама не успял; пък и те цапали. Гого пък си представя какво ли щеше да стане, ако някой от кубратовите синове беше казал "Ами тате, тия пръчки цапат малко, не ща да ги пипам", едва ли щеше да стане любимият наследник. При колата правим последните снимки заедно, но е време за раздяла; Венко, като един Котраг, поема своя път на север по Волга, докато на нас ни предстоят още приключения. Цялото му идване въобще беше чудо; проблемът се корени в това, че утре Венко трябва да е в Париж по работа и заяви, че не може да дойде, защото не може да стигне лесно оттук дотам през този ден. Тогава се намеси

На раздяла

Баш-майсторът и му намери евтин и хубав полет през нощта от Казан, през Хелзинки; Венко обаче измрънка, че как щял да стигне до Казан, не се излиза лесно на глава с бай-ни-Венко, като се запъне и не ще да идва някъде. В крайна сметка, първо му намерих полет, после му намерих и корабче по Волга от Болгар до Казан, смених му пелените и му дадох биберонче и ето, че дойде с нас! Че и до ден днешен ме залива с благодарности, че съм намерил тоя кораб и нарича возенето на него "неземно", което не е толкова странно, като се има предвид, че корабите не се движат по земя. Ако си мръдне мързеливото четирибуквие, може да има и още една глава, където Венко разправя за музея на волжските българи, гигантския коран и корабчето по Волга, а може и да няма такава, не всички сме такива старателни пътеписци.Ние пък отиваме на юг.

2. Вечер в столицата, университети, срещи и военни

След мокрите приключения сред църкви и поляни най-накрая започвам да чакам Жоро пред Белоруската гара, вечерта на първия си ден в Русия, докато дъждът бавно спира. Раницата ми много ми натежава, ама навсякъде наоколо е мокро и не мога да я оставя, накрая я подпирам на един парапет. След десетина минути - ейго, подава се, с апарат  ръка и първите

Вашият летописец се пъчи скромно.

му думи след здрависването е "Чай са тука да та снимам". Питам го какво ще правим и той вика - ами айде към хотела и после някъде да разглеждаме. Ще е по тъмно това разглеждане, тъй като Жоро идва с последните слънчеви лъчи, но какво да се прави. По пътя Жоро ми разказва за пътешествието, което той и Гого, Мими и Злати предприеха преди две седмици из френските Алпи, както и най-големите лафове от тогава, както и как се смяли, когато аз наредих Венко затова, че няма да идва в Русия (решение, в последствие променено след нечовешките усилия на мен, Ира, куп финландци и едно съмнително руско корабче). Големият лаф на пътешествието пък се появил, когато си говорили за Червения Барон, който имал 80 въздушни победи през Първата Световна война. И как след поредният уморителен военен ден, Баронът отива в кръчмата и там другите пилоти го питат как е минало днес и той въздиша тежко, под напора на убийственото си занятие и казва - "Днес свалих двама". Тогава селският пияница се провиква от дъното на кръчмата с дрезгав глас: "Браво, бароне!" и това станало големият лаф на пътешествието; аз не разбирам точно защо е толкова весело (по-точно осъзнавам, че нещата станали в една ситуация на една екскурзия с едни хора не са непременно универсални хумористични ценности) но през следващите десет дена, когато някой е за поздравления твърдо си остава да му се казва "Браво бароне." с дрезгав глас. Аз не пропускам да отбележа, че улицата, на която живея е кръстена именно на въпросния Червен Барон и че за мен е много важно всеки да знае на кого или какво е кръстена улицата му, считам това за най-елементарна обща култура.

В хотела ни гледат всичките карти и хартийки и глупости, предупреждавам ги, че другите ще идват посред нощ, но май влиза през едното ухо и излиза през другото. Дават ни някаква карта, с която трябва да си отворим; Жоро забива на вратата и пет минути се чудим какво става тука, след което си стигаме до студиото. Приятно малко студио, където аз и Гого ще спим на нещо, което е като разтегаемо походно легло, докато другите споделят двойно ложе. Тържествено давам на Жоро нагризан молив, който забрави вкъщи, като ни беше нагости преди два месеца. Той пък си вади торбата с лекарства и аз се впечатлявам, че някой друг освен моята годеница носи торба с лекарства на пътешествие. Зарязваме багажа и тръгваме към Университета, който се е избистрил като първата ни цел [другият вариант беше Паркът на Победата, но преценихме, че в мократа тъмнина няма да е много сладко там; Жоро и Теодор ще го видят в последния си ден в Москва, аз (а за съжаление, вероятно и вие, драги читатели, освен ако някои от тия двамата не се размърда да напише нещо) - ще трябва да чакате следващото ми пътуване в Русия]. Над спирка Маяковска, на която е нашия хотел - има малко площадче, за което Жоро вика, че приличало на Подгорица. Чудя се, кое в тоя огромен, прекрасен град успя да напомни на Жоро точно за най-ситната балканска столица, а то било някакви железа и люлки, каквито имало и на центъра на Черногорската столица. Спирка маяковска пък е илюстрована с фрески по тавана, разказващи чудната история на Съветските авиационно-технологични постижения, които прерастват в сцени от ежедневния живот, като игране на баскетбол от ухилени хлапета. Абе много ни е хубава спирката, не че другите са лоши де; 9 вечерта, метрото си седи на една минута и ето ни на Университета. Аз очаквам да сме на ъгъла на огромната прекрасна сграда,

Университет и Ломоносов

най-голяма от Седемте Сестри - серия от седем големи сгради в Сталинистки стил пръснати по краищата на Московския център, а то сме на ъгъла на нещо като парк и някъде много далеч се подава връхчето на въпросния Университет. Вървим поне 20 минутки до него, обсъждайки колко са странни приятелите ни и къде се крият проблемите с някои от тях и как въпреки това си ги обичаме. Междувременно, не мога да не забележа, че вървим по празни тъмни улички между дървета и пусти сгради, които изглеждат точно, ама тооочно тъй, както местата, в които родителите ни си представят, че ако се озовем посред нощ - някой ще ни пребие. Някак си не очаквах околността на тоя университет да изглежда така; може би е заради мокрото и късния час но все пак е доста неприветливо, все пак обаче няма кой да ни пребие. Най-после се подава из дърветата и постепенно го приближаваме. Ако бяхме вървели по булеварда, нямаше да се мотаме из неприятните алеи, но изненадата нямаше да е толкова пълна. Велика е тая сграда, спор няма, дори да не ми харесва особено Сталинисткия стил. Всичкте тия етажи, тая внушителност, предполагам за студентите усещането да влизат вътре е като катедралата за средновековния селянин - един огромен храм на знанието и на нещо далеч по-голямо от теб. В никой от университетите, в които съм учил не съм имал такова усещане за част от нещо по-голямо или велико по принцип. Доста добре е осветен и е отворен, но решаваме да не влизаме сега, че някой ще ни пита какви сме и няма да можем да отговорим задоволително. Все пак прави впечатление, как червената звезда на връх 240-метровото централно кулище не свети, и светлината отдолу не стига дотам. Снимаме го и тръгваме по площада, покрай сладкия, разпознаваем навсякъде по издутите бузки и кръглото лице - паметник на Ломоносов. Има хора дето спят на площада и някакъв изрод, който фучи и върти гуми на алейката между площада и булеварда. Тъкмо да си кажем "гледай го тоз, какъв нахалник" и една полицейска кола със пуснати светлини минава и го настига; докато грижливо заобикаляме сценката, московският нахалник бива чинно глобен. На път наобратно обсъждаме поредната доза наши приятели и нещата, които ни юркат да правим без да е необходимо.

Късно е, очакваме Теодор да започне да праща смс-и за пристигането си всеки момент, та ни остава време само за кратка спирка на Червения Площад. Измъкваме се от спирка Охотнъй Ряд и аз се чудя откъде идва думата охота на български, при положение, че на руски значи лов, толкоз ли голям кеф е да се ловуват неща? Ето го историческият музей в сладката си винено-червена сградичка с един доста грозен паметник на Жуков (върху който ще излеем цяла доза заслужен хейт още утре сутринта, потрайте малко). Промъкваме се покрай него и ето ни на огромния, прекрасен и, за съжаление, ужасно разочароващ ни - Червен Площад. Ама как тъй разочароващ, ще запитат тези от вас, които са били там и знаят колко е вълшебно това място. Ами тъй, оказва се, че по време на пътешествието ни, целият огромен площад с изключение само на тясна пътечка покрай най-източната му страна и ГУМ-а е заграден и напълнен с огромни сцени, грозни трибуни, седалки, огради, заграждения, охранители. Международен военно-музикален фестивал "Спаская Башня" гласят табелките и има снимки на разни хорове от Израел, Словения, Италия и две-три други страни. Ах, колко мразя военни и единственото, което мразя повече от военните е - въпросните да ме занимават с глупости и да ми пречат на туризма. След като повтарям последното на Жоро към пет пъти, той отбелязва, че май не съм особено гигантски любител на военните, както и че май съм в особено мразителско настроение днес; може и да е заради дъжда, но по-вероятно, защото някакъв малоумен фестивал ми отне възможността да преживея както трябва един от най-чудесните площади на света. Ех, нищо, ще има още ходения в Москва, то е очевидно. Промъкваме се покрай оградите и покрай паметника на Минин и Пожарски и карам Жоро, който тъкмо се е похвалил, че много обича да разпитва някакви неща на руски - да попита полицаят дето пази стреоежите и скелетата - откъде ще се влиза за Мавзолея на Ленин утре, че поне да си знаем как да подходим. В това време ги гледам тия двамата (на паметника), каква хубава, дори бих казал класическа скулптура. И колко са мънички и как въпреки това паметничето успява да им отдаде честта, която залсужават. Минин и Пожарски са вдигнали народно възстание, изгонило поляците и другие агресори в началото

Васко Тортата

на 17 век, установило Романовите на власт и приключило "Смутното Време", както последният период е останал в историята. Тая история ще се попълва в вметки и по-нататък, няма страшно. Зад тях пък е сладурестата църква Василий Блажени с безбройните си пъстри куполчета, прилича на торта. Освен че е особено красива и натрюфена, тая църква е една мистерия - вдигната е по времето на Иван Грозни и...няма еквивалент другаде в Русия; направили са я от нищото по тоя начин и после не са направили друга като нея, чак до 19-ти век, което вече не се брои. Никой не знае от какво са се повлияли създателите и, освен че по средата има палаткова куличка, като в Коломненское. Някога цветовете били по-нормални, само червено, бяло и златно, но в един момент решили да я пребоядисат в тоя особено-пъстър тортест вид.

Жоро иска да иде до мястото, дето застреляха Борис Немцов неотдавна, на Големия Москворецки мост, започващ точно под Васко-Тортата. Ръси лафове за "Мръсници", "изроди", "моя човек", не очаквах, че Жоро е имал толкова силни чувства към покойника. Особено го е шокирало, как човека си вървял сам, съвсем спокойно по ейтоя мост една вечер и бам-бам, няма го, на самия Червен Площад, до Кремъла, на пъпа на една държава дето иска уж да минава за развита и нормална. Има доста цветя, както и разни баби, които продават цветя и свещи ако искаш да оставиш. От време на време ги махали, ама не прекалявали, щото явно си има хора в тоя град дето си го обичат, а както се вижда и поклонници от чужбина идват. Междувременно Теодор праща смс-ите си, че е закъснял малко, но все пак идва и става време да си ходим към хотела да го срещаме. По пътя аз пак мрънкам от военните и гадния им фестивал, а Жоро мрънка нещо от Никита Михалков - не съм записал за какво обаче. Точно преди влизането в метрото се натъкваме на интересна сценка. Двама души облечени като Маша и Мечока вървят към Кремъла. Някакви туристи решават, че о, това е огромна плюшена мечка, в Русия, не може да не се снимаме с мечката и тръгват да спират Мечока. Той им обяснява, че е човек на работа, който бърза занякъде и те му пречат; те са шокирани, че как може тъй, Руската Мечка не ще да се снима с тях и се стига до викове, бутания и почти до бой. Накрая май Мечокът кандиса и се щракнаха заедно.

Нещо ми е гладно, че така и не ядох, но пирожките в метрото и по Тверская изглеждат отвратително в тоя час на денонощието. В асансьора на хотела се натъкваме на момче и момиче, които носят пица - разпитваме ги отде са я взели и те ни казват заведение наблизко, ама знам, че влезем ли веднъж в тая стая, повече наникъде няма да мръднем. Междувременно се е оказало и че има работа да работя и няма да спя много тая нощ, но какво да правим, пускам компютъра и се захващам. Одрямваме се. В един момент Теодор ми праща смси, че е долу и никой не е чувал за неговото пристигане. Слизам, както съм си гол да го подбера от не-особено приятелския тип долу. Първите му думи в стаята са "Много мразя кенгура и соц", но сме твърде уморени за да питаме или запишем обяснението. Следва история как взел две симкарти от първата му попаднала будка на Мегафон на Павелецката гара и как нямало никакви проблеми и премеждия с това. Симкартите са една за нас и една за Специалния Венко, който иска да има своя симкарта и ни надува главата през 10 минути да си правим срещи с оператори и да подписваме договори и всичко, само за да не вземе да остане пет минути без връзка с Любимата. Не пропускаме да отбележим безкрайното Венково циклене и обясняване и занимаване, по въпрос, който явно е отнел пет минути на нашия Министър на Телекомуникацията и Теодор задава поне пет въпроса (оказали се така характерни за цялото пътешествие) започващи с "Аве защо Венко..." преди дружески да му пожелае какво да си похапне. После разказва, че продавача на симкарти асоциирал България с Ванга и му разказвал за някаква руска Ванга, вероятно една Джуна дето имаше. Хората се оправят и си лягат, а аз продължавам да работя в някакъв полусън. Уж трябва да чакам Гого, който трябва да дойде към 2, но в 3 още няма вест от него и едва на сутринта ще видя русата му мутра вилнееща из стаята.

33. Градът на севера, на път към Ледовития океан!

Ставам в осем и съзирам прекрасната гледка от прозореца на хотела! Аз съм в Мурманск! И не просто в Мурманск, а на 12-тия етаж в най-високата сграда в света зад полярния кръг, хотел Азимут. Определено беше правилен избор да дойдем да спим точно тук и да не се лигавим с

Най-високата сграда зад полярния кръг

евтинии точно накрая на уморителното голямо пътешествие. Бели облаци бавно се стелят по небето, а под тях Альошата гледа уверено на запад от своя хълм. Фиордът в цялата му индустриалност също се вижда, както и многобройните коловози на влака и стадионът, с пейки в цветовете на руското знаме. На запад пък е гарата в, както от гледката става ясно - характерния са тоя град ярко-светло-синьо-зелен цвят. Само че гледката ми е на северозапад, а не към центъра, тъй че - толкова от нея. Измъквам се тихо, за да не събудя доспиващия си Гого и слизам долу на закуска. Докато се возя в асансьора се чудя какво има на междинните етажи, рецепцията на хотела е на втория етаж, а самият хотел започва на десетия, в този асансьор даже няма копчета за помежду.
 

Закуската се оказва обилна и прекрасна. И тук, като в Уляновск (о Боже, на колко километра оттук бяхме преди 4 дена) има от пиле мляко, но някак си е прясно издоено от най-висококачествени пилета. Пълня цяла чиния с различни меса и печен бобец (да му мислят другите  в колата после) и нищо не разочарова. А още

Проспект Ленина със синьо-зелени сгради

по-хубавото е, че гледам, Теодор слязъл също на ранна закуска, тъкмо имам нужда от опита на някой, който е наемал коли преди в живота си за мисията, която ми предстои. Питам го ще дойде ли с мен и той с охота се съгласява, довършваме си похапването и се насочваме навън. Трябва да изминем около 2 километра по Проспект Ленина докато стигнем адреса, от който се взима колата. Взимаме якетата - нищо че е края на август, зад полярния кръг си е за абичка, макар в Мурманск да не е твърде студено в момента. Градът се събужда бавно в неделя, в осем и нещо сутринта още няма никакви коли по улиците, които пък са ужасно широки и празнотата се набива на очи, дори на хора вече навикнали с това, че всичко в Русия е Голямо и Широко. Площадът на Петте Ъгъла, който се явява централен площад на тоя град пък е в ремонт, нещо му сменят настилката. Фън-факт, единият от въпросните пет ъгъла е чупката в средата на нашия хотел. Тръгваме нагоре по проспекта и градът започва да ни открива своя лик. Администативни и жилищни сгради, на пръв поглед съвсем нормални, но като се вгледаш, откриваш белезите, че тук сме по-насевер от всички други такива по света; примерно всичките балкони на блоковете са мънички и остъклени. Дори по новите сгради се забелязват мънички пукнатинки, без съмнение причинени от замръзване на някакви води по тях. И всяка трета сграда е в тоя синьо-зелен отенък, който явно е големия хит в конкурса "Да боядисаме всичко зад полярния кръг в абсурдни ярки цветове".

Ето го след малко и нашият стар познат Илич, паметникът му краси вътрешната градинка в поредната сграда в Мурмански цвят; гледа уверено напред мачкащ горката си капа в една ръка. По-късно ще се снимаме тук с другите. От нашата страна на проспекта пък подминаваме полицията и това напомня на Теодор за снощния ни разговор със Службите, които ни чакаха на слизане от влака: "Паспортите моля" - каза чичко полицай и се обърна към колегата си - "Трябва да има още двама" Колегата грижливо прихваща Гого и Жоро, докато нашият човек гледа Теодоровия паспорт. Теодор го пита "Ама защо, направили ли сме нещо?", онзи отговаря "Не, рутинна проверка, по целия свят е така, знаете как е." Теодор отговаря "Ами не, не е навсякъде" и полицаят го плясна с едно "Ами затова нас не ни взривяват" и му завърна паспорта, преминавайки към моя. Цялата случка ни отне две минути, но остави у нас доста дълбоки впечатления, защото беше очевидно, че тия цивилни полицаи чакаха НАС и точно нас пред изхода на нашия вагон и не провериха никого другиго на тоя коловоз в хладната вечер. Дали имат списък с пътниците на влака? Дали РжД им казва, че има съмнителни хора с Чужди паспорти? Дали са имали сирийци или знам ли кой - мъкнещ се с тоя безкраен влак дотука? Дали КГБ просто знае всичко, което се случва в тая държава? Сега като се замислям, ами да, защо не, та ние си говорихме с полицията почти всеки ден по една или друга причина. Ама пък тия нямаха полицейски униформи, някакви други бяха, ама кой ти помни в объркването при слизането от 27-часов влак; Теодор твърди, че били двама цивилни придружени от двама полицаи, които стояха по-настрана.

Междувременно сме стигнали до Мурманск Мол, който изглежда досущ като някой такъв във Варна. Някъде в блокчетата зад него е и нашата кола под наем. Очаквам налесно да видя табелка, но след като намираме адреса и то се оказва малко пететажно блокче с три входа и нито една табелка за раздаване на коли, се налага Теодор да звъни от руската симкарта на телефона, който предвидливо въобще не съм записал и търсим в нета. Вход Б, звънец 28, някакви такива абсурди се случват...поне са на първия етаж във входа, който мирише не точно на цигари, а както отдавна вмирисани на цигари мебели омирисват околността си. Следват още абсурди - Реното Лоуган, дето сме резервирали, не можело да ходи до Териберка и тоз ми бил писал вчера, ама вчера аз съм бил в безкрайния влак, сега за нас имало Рено Дъстър, с 500 рубли по-скъпо. Това добре, ама депозитът не можело да се плати с карта, като на нормалните места, ами трябвало само в брой. Въобще нахаканият хлапак, вероятно доста по-млад от нас - стабилно ни изнервя. Цялата институция пък дава вид сякаш се крие от теб и прави административни пречки и не иска да ти дава скъпата си кола (45 евро за тоя Дъстър, тц тц тц!). Сред размисли дали да не им теглим една близка роднина по майчина линия и осъзнаване, че вероятно другите фирми за коли ще са същите, отиваме до тоя мол, който още е затворен (май заради неделята). Все пак в магазина до него има банкомати и си теглим 10 000 рубли за депозит, които довечера като върнем колата ще се чудим какво да правим, щото  повечето от нас утре се махаме от тая държава (а някои още днес тръгват). Връщаме се при оня, даваме пари, давам си книжката, попълвам формуляри и ето я колата и упътването как се излиза измежду блоковете (дясно-ляво-дясно-ляво). Хайде, че укъсняхме с цял час.

Обратно в хотела, Георгиевците си похапват обилната закуска и хич не изглеждат притеснени или въобще усетили закъснението ни. Подбирам ги и те идват изненадващо стегнатно; Гого много предвидливо дори си е опаковал всичкия багаж да го взима с нас, щото вероятността да трябва да го оставяме на летището навръщане е доста голяма. И тъй, напред към Териберка и Ледовития океан! Мястото където отиваме е малко селце на 100-тина километра на североизток. То, обаче, се явява единственото място в цяла Русия, където човек може да види Северния Ледовит океан без специално разрешение. Мурманск е на фиорд доста навътре от океана, градовете от двете страни на фиорда на север са бази на флота и съответно - забранени за някакви мишки като нас, а по целия останал океан чак до Чукотка или няма път, или всичко

Тундра и Дъстър

се явява гранична зона. Въпреки, че пътят отива първо на юг и после директно на изток, пейзажът бързичко се променя. Оказва се, че някак си покрай фиорда има доста по-мек климат и Мурманск е обграден от иглолистни гори; на изток обаче дърветата стават все по-ниски, после се превръщат в храсти и накрая изчезват съвсем; тук започва истинската тундра, температурата също спада забележимо. Последното е голям шок за нас, като спираме за тоалетна и изведнъж се оказва, че якетата дето сме донесли не са достатъчно топли за вятъра на тундрата. Подминаваме Североморск-3, което е просто куп панелки насред нищото; това е квартал на затворения град Североморск с базата на флота и се чудим дали и тоя квартал е затворен и какво би станало ако отидем; все пак си имаме по-важна работа и хвърчим нататък. Жоро май е доста се радва да кара из тундрата, само че не може да прави снимки, а той е главният фотограф на пътешествието (който още не ми е дал въпросните снимки). Аз просто си се радвам да се возя и да гледам чудесата на този прекрасен нов свят. Тундрата е покрита с нещо ярко-жълтеникаво, чудим се какво ли е то; напомня ми на ресурси за събиране в древни компютърни игри, но какво е това, ще се изясни след малко.

Едно от първите неща, които правят впечатление в тая тундра е, че на всеки 200-300 метра има спряла по някоя кола насред пущинаците. Вярно, че е неделя, ама все пак се чудим как успяват ТОЛКОВА много хора да са на излет и какво все пак търсят те наоколо. Някои са очевидно ловджии, други - рибари (а да, тундрата е пълна с дребни езерца), но повечето се мотаят с разни кофички по голите хълмчета. Най-накрая, точно след разклона на север (хубавият път продължава направо за Туманнъй, но ние сме на север към океана по черния) се спираме за малко да се поразходим наоколо. Първото, което прави впечатление след, разбира се -

Лишеите на Гого

смразяващият студ  е, че тундрата е мека! Навсякъде където стъпваш е все едно върху юрган от меки мъхове, треви и лишеи. Гого е особено щастлив, че е тук и крещи "НИЕ СМЕ В ЦАРСТВОТО НА ЛИШЕИТЕ". И наистина, навсякъде по земята има разноцветни и огромни лишеи, бяло-жълтеникавият цвят с който е покрита голяма част от околността също е един особено трошлив тип лишей. Пълно е и с мини-мочурища или просто

Не знам къде Теодор
е намерил толкова
ситни боровинки в тая
тундра, както и защо
аз не съм ги снимал.

влажни места, където като настъпиш мекия килим и се показва вода. И тогава виждаме боровинките! Едни огромни сини топки, като сливи висят от най-мизерните боровинкови храстчета съществували някога, с по 5-6 боровинки и 2 листа средно на клонче. На вид и вкус - същите като наште в Родопите, просто по-едрички. Стигаме до извода, че явно това е, което събират всичките тия хора. Ама за разлика от Родопите, тука няма дараци, които унищожават растенията, а Русията голяма, боровинки има за всички. С Гого се тъпчем, докато Жоро се кани да си купим кофа с боровинки от Териберка (хич и не подозира какво ще ни се случи там и въобще ще забравим за кофата). Тъкмо сме установили причината за всички шаващи хора из тундрата и се появява съмнение - наоколо има и много гъби, някои от тях доста едри. В крайна сметка се съгласяваме, че даровете на тундрата са многобройни и има по нещо за всекиго. Гого си набира лишеи от няколко типа и в колата ги разглеждаме.

С отиването на север сменяме шофьора, че Жоро да снима; Гого пък се свива на задната седалка и не иска да излиза в студа и току пуска по някое "Къде ма докарахте вееееее?!", "Това

ми е лятната почивка, реших да дойда на море с вас, а то..."и "Защо, защо е толкова студено по

Купчинки от камъни

пътя към плажааа, аз исках тропически плаж?!"  Теодор пък ни обяснява защо Бърни Сандърс е толкова привлекателен за евентуален бъдещ президент на САЩ и какви са недостатъците на Хиларито.

Тундраааа!!!!

Подходяща тема за руската тундричка, ама ни е много весело. Спираме при малко поленце, където минаващите хора са направили кулички от камъни. Другите се чудят какво е това и аз им разказвам, как в Исландия на доста места имаше такива купчинки от камъни и как там хората го правят заради традицията, заради елфите и духчетата и темподобни неща, но самата идея на купчинките е да се ориентират хората в тундрата, където пейзажът е доста еднакъв и особено като падне снега няма никакви белези. Появяват се и странни пъстри зелено-червени цветя, тундрата е пъстра и навсякъде различна. Преминаваме край скулптура на изоставен мотоциклет, което значи, че Териберка и целта ни са близо. Какъв точно абсурд ще ни се случи там, обаче, ще научите в следващата глава.