23. Разходка из миналото на волжките българи и полет с „метеор“ по прекрасната Волга

Днес в Пътеписа ще ни гостува Венко с една особено интересна част, която ние пропуснахме. А накрая има и мъдра поука. Приятно четене!

И така... тази част на пътешествието има различен летописец, Венко, защото в Болгар нашата задружна компания се раздели. Вече беше разказано как трябва след някакви си двайсетина часа да се намирам в центъра на Париж по работа. Затова и се отцепих от дружината на път обратно към Казан, откъдето щях да отлетя. Макар и кратко, пътуването ми без веселите спътници допълва по най-прекрасен начин нашата разходка из сърцето на Русия. А именно, прибрах се в Казан по една от главните артерии на това сърце – гальовно наричаната от руснаците Майчица Волга. Но затова след малко...

Кан Алмуш пред великото тайнство

След като се разделихме, дойде времето на златокуполната джамия. Всичко в нея започва с музей на ислямското изкуство от района. Иначе казано – колекция от религиозни книги от много краища на Татарстан и огромна стенна композиция на приемането на исляма от волжките българи. Милите волжки българи... за приемането на исляма е писал единствено пътешественикът и проповедник Ибн Фадлан. И, доколкото си спомням, от изворите (разбирай „пътеписа“, който ни е оставил), изглежда сякаш тези волжки българи приемат исляма подобно на покръстването на  туземци през епохата на Великите географски открития – мирно, спокойно и полуразбиращо. Няма бунтове, няма недоволни, че „арабите или персийците ще ни претопят“, няма екзекутирани болярски семейства, няма отстъпници като Владимир-Расате. Няма кръщения в тайна доба - кан Алмуш и жена му щастливи начело на процесия от поданици посрещат носителя на словото Мохамедово. Така са увековечени и във фигуралната композиция, на която всъщност ще ѝ трябват още много години, за да стане вековно произведение на изкуството.

Музеят директно води към залата на джамията, от която струи

Султан Коран

новият, богаташкият татарски ислям. Но пък е красива, дума да няма. Светла, широка и някак си приобщаваща. На най-централното място е изложен... кой мислите? Най-големият Коран на света – огромна двуметрова книга, чиито корици са инкрустирани с едри имитации на изумруди и други камъни в подходящи ислямски цветове. В съзнанието ми завинаги редом до Цар Камбана и Цар Топ сега ще стои и Султан Коран – рожба на евразийското желание за рекордно и непрактично огромни предмети. Дискретно усамотен встрани зад стъклени стени, ето го и задължителният

Достъпна версия на Корана

в руските джамии проповедник, който гледа и изучава нови молитви в Youtube. Новите технологии в руския ислям продължават да ме изненадват – на модерен екран може да се прелиства електронна версия на корана на арабски и руски. Случайно прелиствайки, разбирам, че както Библията, така и Коранът имат нужда от съвременна редакция за хора с обременено от послания и от динамичен живот съзнание. И че ако някой се занимае с това, няма да са брадатите теолози от Мека, Багдад, Кайро, Фес или Кайруан, нито моллите на Ердоган, а някой ислямски Мартин Лутер от отдалечен край на ислямския свят, подложен на натиска на съвремието в една модерна държава, примерно като Русия. А аз току-що свързах фразите „модерна държава“ и „Русия“, без да използвам думата „не“! Хайде да излизам, че джамийският въздух има странен ефект.

Навън обаче всичко си идва на мястото – там където модерни електромобили събират туристите от автобусната спирка, за да ги развеждат

Богородица и Младенеца

из комплекса, попадам на сувенир - магнитче с Путин... дойдохме си на думата. Всъщност магнитчето ми напомня и една объркваща истина, че сувенири с Путин в Русия се намират значително по-рядко, отколкото в град като Созопол. Както изключително точно каза Теодор, в България всички бъркат доброто обслужване на туристите с подмазване. Но пък и магнитчето с Путин не е какво да е – на него той гордо позира с едно куче. Голяма работа – куче, ще каже някой, но то е наше момче, порода „българско овчарско куче“, която лично Бойко Борисов въди и чийто представител той подари на Путин преди 5-6 години. Любителят на пряката връзка с избирателите по незначителни въпроси Путин пък отвори конкурс за името на кучето и едно хлапе спечели с предложението Бъфи, произнасяно на руски като Баффи с две отчетливи „ф“. Въпрос на вкус, казало кучето... (за последното не съм сигурен). От магнита Путин ни уверява, че всичко ще върви по вода, правейки игра на думи с името си.

Шест-етажния музей на една изгубена култура

Отправям се към музея на волжкобългарската цивилизация, който е огромна шестетажна сграда на стръмния бряг на Волга. Построена е от красив камък, който изглежда и доста скъп... не се стискат за нищо тези татари, за да се изкарат наследници на много древна и слабо позната култура. Разбира се, някои от етажите са се оказали излишни – един от тях например е ресторант с уж панорамна тераса, затворен в един следобед. Експозицията обаче е направена много красиво и страшно информативно... само дето понякога информацията ми идва в повече – почти цял етаж се разказва за това как са извършени разкопките, от кого и кога. Но пък другите два етажа са интересни. Има огромен макет на целия Болгар със старинните сгради, които вече видяхме: Ханския дворец, джамията и тюрбетата, гробниците и Черната кула... показващ широтата на древния град и натрапчиво напомнящ, че всичко това са го направили татарите, че от българите не е останал камък върху камък в тяхната многовековна столица. Пълно е с предмети, които показват търговския обмен на Волжка България с близки и далечни земи; виждам и много оръжия. На един екран има интерактивна карта на историята на Стара Велика България, Волжка България, Дунавска България и други земи и народи, намесени в събитията. Разбира се, да се натъпчат 5-6 века история на странстващи народи на една карта е сложна работа, особено когато има и грешки в хронологията. Толкова сложна, оплетена и само на руски е картата, че едно момче ме пита откъде съм и се оказа турчин, учещ в Казан, попаднал на правилния човек. Беше изключително любопитен да разбере какво се е случило на всички тези хора от картата и как това се свързва с днешните татари, българи и турци (може ли без тях?). Мисля, че успях да му разкажа достатъчно, но от двете теории за произхода на българите (тюрки с ирански елементи в езика и културата или индо-иранци с много тюркски примеси) определено си хареса първата, която пък е по-малко приетата сред съвременните български историци. Самият аз пък бях просветлен (макар и със зрънце съмнение), че вертикалните камъни в музея, изписани с т.нар. орхонска руническа писменост, съдържат най-старото споменаване на думата тюрк от около пети век, изписано с четири символа, които били „свещени“ за всеки родолюбив турчин.

Поглед настрани и ето го и копието на предмета, който ни разкрива една романтична и мъглява страница от историята

Кубратовият пръстен

на Стара Велика България – пръстенът на кан Кубрат. Малко преди Първата световна война, момченце от село Малая Перешчепина в Източна Украйна се спъва в изровено от дъждовете злато. В съкровището лежи и този пръстен с монограма на Кубрат на гръцки, прекрасен голям ритон за пиене и още килограми злато. Да, но в съкровището няма кости... нито на Кубрат, нито на войници след битка например. В духа на онези времена никак не подхожда владетелят да си крие имането от нахлуващите хазари в земята и да си го прибира после, че даже да си поставя там и пръстена, с който вероятно много се е гордеел. Дали старият Кубрат е загинал в бой с хазарите, оставяйки всичките си ценности и хуквайки с гол меч в атака? Дали хазарите са победили и отнесли като трофей тялото му и някои от синовете му са погребали ритуално вещите му? Поредната тайна на старите българи, известни мразители на писаното слово, остава завинаги погребана. Въпреки че не съм „исторически вещоман“ и че това е копие, съм доста развълнуван и пращам снимка на обикалящите из руския Димитровград бивши спътници, препоръчвайки им да видят оригинала след няколко дни в Ермитажа в Петербург. И сам си знам, че всъщност няма да го потърсят... само аз съм толкова вманиачен в българската история. Виждам и няколко копия на важни исторически артефакти от Дунавска България – Манасиевата хроника, керамичният Теодор Стратилат и други, но мисля, че начинът, по който е описана връзката им с Волжка България, ще обърка дори и току-що просветления турчин.

Метеорът

Вземам си сандвич и вода от специалния етаж само с павилиони и каса и отивам да си поклатя краката над брега на Волга. Слънцето е високо в небето, реката се влачи сред зелена равнина, а от пристана тъкмо отплава корабът „метеор“, който след час ще се върне назад и ще ме приеме на борда си. Красота... Скоро се приближава и голям пътнически параход на компанията „Волга Волга“, кой знае защо изписано на латиница като VolgaWolga. Корабът навява спомени за една друга епоха – очевидно е круизен и пълен с туристи, но пък изглежда по-пълен, по-младежки и по-жив от събратята си по големите европейски реки. На горната палуба пътници се пекат, през прозорците се виждат суетящи се слизащи, пристанищното оживление е пълно. Докато се източи целият кораб, минават поне двайсет минути, наближава времето и за моя „метеор“. За него се събира огромна тълпа от руснаци и вечните немски туристи, а той акостира зад големия параход, през който ще минем като понтон. Оказва се, че трябвало да си купя билет някъде вътре в музея и затова ме отпращат най-отзад на тълпата, уверявайки ме, че място на метеора ще има и за мен. На качване закръглиха сумата надолу, но пък си прибраха парите безотчетно в джоба... ей, руската мечка много обича да бърка в меда.

Морето от гладка река

Докато метеорът се готвеше за отплаване, набелязах малкото подходящи места за гледане – корабът има сравнително малки, мръсни и ниски до водата прозорци, та имах нужда от врати. На няколко места в стените между трите огромни „купета“ има тераски, които гледат настрани. Местейки се между тях, прекарах едни прекрасни два часа. Волга прилича на тихо сутрешно тропическо море – брегове на километри от кораба (е, все пак се намирах в един от най-големите язовири в света – Куйбишевското водохранилище) и гладка безкрайно синя вода, сякаш полята с олио. Бреговете около Болгар и летните острови, образувани от отдръпването на водите, са обрасли в яркозелени тръстики. На много места стръмният бряг е ерозирал

Тези лодки нямат нужда от Бурлаци на Волга

хоризонтално от зимното пълноводие на язовира, а на други има малки речни плажчета, на които редки групи хора си почиват. Реката е толкова огромна, стига до 11-12км ширина на места, че дори дребничките чайки, които често се срещаха покрай брега, тук не се намират. Противно на логиката, на Волга има сравнително малко села, сякаш само 5-6 за пътуването от над 100 километра. Едно от тях даже носи звучното социалистическо татарско име Къзъл Байрак (Червено знаме). Около тях се натъкваме и на редки гумени рибарски лодки. Метеорът пори водите и подминава пъргаво лодките с над 60 км/ч; бързо оставя зад себе си и крузни кораби, и шлепове, а аз обикалям наляво-надясно покрай различните врати и се радвам на пейзажа. Правя си видео на живо за фейсбук и то бързо набира лайкове, а Ира ми казва, че изглеждам невероятно щастлив – ами така си беше.

Златният край на едно речно мигновение. Сериозно ли ве?

Трудно ми е да продължа да описвам в още детайли, без да ставам банален, усещането от това да бъда в тази толкова истинска и жива река (парадоксално я чувствам такава, въпреки че се намирам в толкова изкуствено творение като язовира). А по-нататък всичко протече в нормалния низходящ дух на последните часове на едно голямо пътешествие. Речна гара Казан, градски автобус, разходка из центъра на града около огромни фонтани и езеро, познатият дресьор на маймунки от пешеходната улица, хостела. Пререждане на багаж, гладене, къпане и три часа сън. Такси, летище Казан и непробуден сън, невероятно скъп и твърд сандвич в Хелзинки и нов непробуден сън до Париж. Трети полупробуден сън из парижките задръствания и нещо все пак по-вълнуващо от последните 10 часа превози – конференцията за контролно-измервателни прибори за енергопреносни мрежи и подстанции. Но всичко това беше само прелюдия към една приятна петъчна вечер на колело из летен Париж, мила среща с бъдещата съпруга на Гого, който по това време заедно с Вихрен, Теодор и Жоро се носеше из необятната руска тундра към Мурманск, а след това и към обиколка на Шампан и Пикардия. Защото животът е като чеверме – колкото повече се въртиш, толкова по-печен ставаш.

А в това време ние намираме едно късче от Родината.

18. В страната на чувашите

По пладне пристигаме в Чебоксари, столицата на република Чувашия. Возили сме се в кола почти четири часа без прекъсване и първата нужда е тоалетната, в търсене на такава паркираме в редица от коли в сянката на някаква сграда близко до реката, от южната страна на малкото заливче край което е градът; тоалетната е малко забутана, но все пак я има и значително ни облекчава по-нататъшното разглеждане. На излизане от нея обаче забелязваме, че там, където бяхме паркирали е останала само нашата кола, а полицаи глобяват друг автомобил точно отпред. Има известни притеснения дали ни точат ножа и на нас; Теодор и Жоро дават вид, че мислят че това е просто съвпадение, обаче се забавяме край колата достатъчно, за да ни види полицая и да ни извика; ще се глобяваме май, защото сме паркирали на тротоара. В наша защита... тротоарът е широк десет метра и очевидно се използува за паркинг от всички други, но все пак сме в нарушение и чинно се готвим да си даваме документите и да плащаме глоба. Жоро, който е карал последен - дава книжка. Полицаят пита за превод на руски и ние му казваме, че нашата книжка е на два езика, единият - руски. Това много размеква твърдата и враждебна фасада на полицайчето и разговорът става значително по-малко агресивен; същевременно повдига интересен въпрос, ако книжката не беше българска, какво се прави? А какво се прави ако тръгнат да те глобяват в Иран или Китай, където нашата азбука не е спасителна? Колегата му в колата вади разните формуляри и започва да пише, междувременно се изяснява, че глобата е на стойност 13 евро и аз започвам да се притеснявам далеч повече, затова колко точно време ще ни изгуби случката, отколкото за проблемите ни със закона и тежестта на глобата върху плещите ни. Полицаят ни разпитва какви сме, защо сме дошли и прочее нормални неща, ние седим и чинно гледаме виновно в краката си, докато обясняваме как сме тук за да видим чудесата на прекрасната Чувашия и сме спрели тук, защото за пръв път сме в града; в това време колегата му пуфти, че нещо е много сложно да ни напишат глоба с тия чужди книжки и коли под наем; всичко очаквано завършва с - "Айде бягайте, паркингът е от другата страна!".

Доволни паркираме пак на огромния празен паркинг; въпреки че темата на дискусията ни е разминалата ни се глоба, Гого не пропуска да забележи че чертите между полетата на паркинга завършват с чувашки традиционен мотив - приятно малко ефектче, посрещащо ни в републичката редом с благосклонния полицай. Имаме около час в този градец и прилежащата му република; тръгваме по големия мост към центъра, който е от другата страна на малкия залив (устие на мъничка река). Това не е точно мост, по-скоро наземна рампа между заливчето и Волга, под която все пак е допуснато изтичане на водата. Докато вървим по рампата изказвам теорията, че дори да ни бяха глобили, руската полиция не би имала никакъв начин да ни накара да си платим глобата след като си заминем оттук и може би затова ни пуснаха. Гого вижда катинарчета

Чебоксари, Калифорния

по парапета и възмутено крещи "Нее, моля ви не започвайте да закачвате катинари и по Волга!" - вероятно като един жител на Париж доста му е омръзнало от катинари по мостовете навсякъде из град; Венко пък, решава че това възмущение е перфектния момент да разкаже, как той и Ира си закачили катинарче на Епископския мост в Париж, но като отишъл да го търси - били махнати всички. Нищо, нашият романтик още си пази ключето, все едно ще си намери катинарчето някога. Теодор пък цикли, как по закон сега трябва да си вади книжка в Германия и ако я извади в България, трябва да подпише декларация с невярно съдържание, че живее там - а той не обича да не спазва законите и да подписва такава, но пък книжката на два езика току що се оказа доста полезна. Гого пък е избягал от Венковата ода за катинара като символ на вечната любов и е открил огромен бял каменен надпис на два езика "Чебоксари-Шупашкар" в зелената тревичка на рампата; докато посяда върху Ч-то, констатира че Чувашия и Калифорния доста си приличат, визирайки вероятно

Центърът на Чебоксари

Холивудския бял надпис (макар че това е Гого, може да визира някой мъх или пък шума с който думите му отекват в тревата или знам ли какво). Някой забелязва, че досега не сме срещнали много чуваши, чиито леки, едва-загатнати монголоидни черти доста се отличават от тия на руснаците. Все пак докато ни глобяваха минаха две лели зад нас, Теодор си спомня, че и жената на входа на тоалетната била чувашка, но общата констатация е, че никак не е пълно с хората дали името си на републиката наоколо. Обяснявам, че чувашите са по-малко от половината хора в собствената си република (което, между другото се оказва пълна лъжа, 67% са) и че както обикновено в такива случаи (баски и прочее) - селското население е изцяло от тях, докато градското е доста по-пълно със завоевателите. Гого предлага да спрем на заминаване и в някое село, "да видим юртите" и ми казва, вероятно заради лекцията "Учителко любима, подавам ти ръка, моята чувашка ръка!". (предавам тоя разговор, защото го имаше, но в последствие се оказва, че и чувашите се срещат доста често, и заключенията ни направени само след 5 минути в града са доста погрешни). Интересно народче са чувашите - тюркски език, православна религия (която, между другото, ги е спасила от сливане с татарите),  леко монголоидни и същевременно - често светлооки хора, чиито произход остава мистерия, но най-вероятно са някакви роднини на волжските българи. Дори името им "чуваши" има неизвестна етимология с множество теории. Шупашкар пък - чувашкото име на Чебоксари - означава на техния език - крепостта на чувашите.

Пристигаме на главния крайречен Червен площадец на града. Доста е горещо, пече жарко и вятърът е доста слаб; наоколо ни пък има доста празен лунапарк, разположен пред внушителната колонада на Националния музей, който понастоящем е в ремонт и има багер точно под колоните. Под звуците на руската естрада, Гого е възмутен от това колко грозни са батутите и надуваемите замъци наоколо ни, но това вероятно е защото наш Гого страда от коулрофобия - фобия от клоуни, а тук усмихнатите надуваеми клоуни са на ъгъла на всеки батут и наистина създават леко некомфортно усещане, което все пак мож да е заради напълно пустия увеселителен парк. Някак неусетно всички пак са огладнели и се мисли за храна, нямам представа защо тия хора искат да ядат толкова много и защо отделят толкова от времето си на пътешествие за такива прозаични занимания, но все пак съм длъжен да се съобразя. Хмм...всъщност не съм! Жоро заявява, че няма намерение да разглежда много и предпочита да си похапнат едни апетитни шашлици и бързичко правим план, в който тези, дето искат да ядат ще си останат тук, а аз и Венко ще ходим да разглеждаме града през остатъка от краткото си време тука. Взимам си отново един сладолед за обед и тръгваме с него нагоре по централната пешеходна уличка. Тя е малко стъпаловидна, с приятни плочки със същия традиционен мотив (има го и на знамето) и по един ред традиционни будки с "традиционни сувенири" от всяка страна. Взимам на Елито сладка глинена котка от една будка и обяснявам на Венко как тия републики са ми много симпатични, но...им има нещо. "Нереални

Остап и Дванадесетия стол

са" - е отговорът му, и веднага осъзнавам, че е точно думата дето търсех - играят си тука чувашите на република, със своите символчета и сувенирчета, със знаменца и табелки на два езика и прочее, докато всъщност си ги управляват руснаците и е пълно с руснаци навсякъде и градът изглежда досущ като всеки руски град. Наричам ги ирландски изпълнения - както в Ирландия се акцентира на келтското наследство, език и култура много повече, отколкото културата на самите хора предполага, така е и тука; но докато в Ирландия ми се струва сладко, защото обичам келтски неща и те са древни и интересни, то тука е просто сякаш наужким. Накрая на пешеходната улица се натъкваме на прекрасен паметник, в който отдалече се познават Остап Бендер и Воробянинов, които се подпират на един от Столовете. Венко, на който книгата му е много любима веднага държи да се фотографира с тях и мазния му мустак напомня този на Остап, жалко че изражението е доста повече като на Воробянинов. Има и табелка къде Надежда Крупская е произнесла реч някога. Вървим нагоре към другия голям площад, с паметника на Ленин и Парламента на Чувашия и разказвам на Венко за какво сме видели в Москва преди той да дойде; той пък ми разказва как се скъсал от вървене до Университета като бил там преди години и много се уморил. На Ленин не се спираме задълго, защото на заминаване ще минем оттук за вездесъщата колективна снимка с другаря; вместо това пресичаме гората зад него и се озоваваме на паркинга пред ярко-оранжевия парламент. Наоколо ни е пълно с министерства, тука сме на центъра на една малка псевдо-държавица и той е представителен и хубав, макар и не особено уникален.

Парламентът с цвят на праскова. Или портокал?

На връщане към Червения площад (сериозно ли не можаха да му измислят някое чувашко име?) Венко ме пита шокират ли ме неговите безкрайни любовни истории. Казвам му, че нищо, което той казва не може да ме шокира, да не се притеснява - даже са забавни и той ме възнаграждава с още една-две от тях.  По втория мост (който всъщност е доста по-стар от рампата от преди час, защото нея я няма на повечето карти на града онлайн), си говорим за един наш познат, който се оказва, че бил ходил в Нова Зеландия и се чудим ние кога ще

Мамицата на Чувашия

 отидем там. Заливчето под нас също е пълно с нафта, явно замърсяването на водата е често срещана в крайволжските райони. В това време се обаждат другите и дават индикация, че са при Ленин, да вземем колата и да ги съберем оттам; това изглежда като импровизирано решение, но явно всички добре са съобразили, че това вероятно ще стане и ключа за колата е у Венко; изненадан съм. Най после сме при майката-покровителка на Чувашия. Тя е млада и стройна (за разлика от бъдещите майки на други нации, които няма да назовавам сега; интересно дали след 20 години като прочитам това, ще се сетя какво съм имал предвид), разперила ръце на висок пиадестал над заливчето и града. Построена е през 2003 и е висока цели 46 метра, от които над 30 са в пиадестала. На бетона пише че децата и са благословени да живеят в мир и любов, естествено на два езика. Облечена е в традиционна носия с капа и има плитки, ама другите вече ни чакат, затова се завъртаме само закратко край мамата и обираме крушоните.

 Хубавеца

При Ленин другите ни посрещат из гората; не е ясно какво са правили, но Гого подозрително си

Тук не се забравя в коя република си...

закопчава колана. Теодор пък нещо мрънка, че седнал някъде дето Гого бил изцапал с лепкаво... Гого е мазен и лепкав и пипа всички, не питам защо и с какво. Шишовете били чудесни и всички са много доволни - аз пък видях един приятен градец, така че не се оплаквам. Ленин пък крачи уверено напред, което прави статуята му доста по-раздвижена и одухотворена от повечето други. Спряли сме обаче на невероятно забранено място и за да не се повторят приключенията ни от пристигането се щракваме бързо с любимеца и потегляме към Свияжск и Казан триейки се от нещо мазно и лепкаво. Ще кара Джанис. А, какво, коя е Джанис, изпуснал/а ли съм нещо? Ще разберем след няколко глави...

3. Събуждане, мавзолеят на човека с малките уши

Събуждам се от крясъци наоколо ми, няколко минути преди навития си часовник. Гого, който в три часа снощи не се беше

Прогноза за времето

появил още на това пътешествие ме посреща с "Какво става, гуру Гобинд Синг, поспа ли си?". Гого напоследък е придобил навика да си говори с мен на "гуру", понякога добавяйки и имената на последния Сикхски представител на вида; по същия начин, Гого и Жоро си говорят на "майко", без да дават обяснение за внезапно появилата се рдонинска връзка помежду им. Невероятно много ми се спи, а е едва втория ден на пътешествието; все пак се очаква да поведа хората на разходка из Москва, затова с мъка се надигам и откривам, че всички всъщност са по-ранобудни от мен, дори телевизорът в малката стаичка вече е пуснат. Гого разказва как той тъкмо идвал снощи към хотела, когато срещнал някакви мили и гостоприемни московчани, които рекли - "Хайде на бар с нас" и той си рекъл - "Че защо не!" и отишъл, после и на друг бар и така дошъл при нас преди два-три часа. Всички изглеждат изключително бодри, докато аз флегматично си мия зъбите и надявам одежди. Правим и един дежурен въргал в леглото, закъде сме без малко диво размазване, като не сме се виждали от месеци. Следва сравняване на паспортите и визите; на всички ни искаха снимка за издаване на руска виза, но само двама имат снимка на визата; спекулираме, че е доста вероятно другите две снимки да са обрамчени на бюрото на Путин. Голям майтап настава, когато започва прогнозата за времето по телевизията и откриваме, че докато навсякъде прогнозите за времето се разказват от млади девойки, то в Русия е мустакат чичо с глас все едно току що е ударил две сутрешни водки. Все пак най-накрая съм готов и се разделяме с "руския Минчо Празников" и излизаме навън в дъждовната утрин.

Картини по стените

Времето днес е от онези особено неприятни екземпляри, когато едновременно вали

Водачи

дъжд и духа вятър и човек се нуждае от яке и заедно с това в твърде топло, за да му е приятно с такова тежко облекло. Резултатът е, че всичките сме с есенно или зимно яке върху тениска. Докато пълзим по Тверская към Червения площад дъждът временно намалява, та успяваме да се възхитим на грандиозните сгради, с които Сталин и ранния соц са удостоили една от главните улици навлизащи в центъра на Москва. Освен стилът, правят ни впечатление и още две неща - едното е, че насам-натам из града има огромни репродукции на известни руски картини, обичайно заедно с информация, каква е тая картина, но понякога и без; някой май е взел присърце мисията да докосне обикновените хора до изобразителното изкуство. Другото забележително е, че в почти всяка сграда по тая улица се е случило някога нещо с участието на Ленин и въпросното събитие винаги е увековечено с релефна паметна плоча, дори когато Ленин просто е "стъпил" там. С един особено ввеличествен Ленин решавам да се снимам, заемайки същата поза - той е водач на Революцията, а аз...на екскурзията, почти същото. Междувременно осъзнавам, че моят другар за снимка е залепен на много внушителна сграда; поглеждам картата и осъзнавам, че това е кметството на Москва и доста и отива, два реда бели колони на червена фасада със златен градски герб на върха. В това време Жоро се оплита в някакви найлони, които нарича дъждобран; вятърът обаче ги повдига така, че прилича на голям летящ чувал, закачен на прът.

Човек в чувал

С пристигането ни на Манежния площад се оказва, че дъждът вече почти е спрял и от Жоровите найлони съвсем няма нужда, той обаче упорито си остава с тях. Имаме около половин час докато отвори мавзолея на Ленин и се обсъжда евентуално ядене, просто тука няма такова, което да се набива на очи, пък и с всичките тия заграждения по целия Червен площад не се обикаля лесно да се търси. Междувременно обаче забелязваме, че опашката за мавзолея на Ленин се проточва като дълга змия свързваща двата площада и расте с всяка минута, та решаваме първо да се наредим там. Това е първата и, както ще се окаже - последната опашка, на която ще чакаме за цялото пътешествие и то за да видим един труп. Весело е на опашката - Теодор хейти Русия и наличието на контрол, Жоро хейти дъжда и дъждобраните, аз мразя култа към личността и култа към смъртта, чиято пресечна точка сме се наредили да видим, всички мразят опашките, военните, мокротията, китайските лелки (които някакси от зад нас се озовават пред нас) и въобще каквото ни видят очите. Отбелязвам си наум да знам колко вредни са опашките за групи хора (особено групи съдържащи Теодор). Най-хубавото на тая опашка е, че всъщност се точи много бързо - преминаваме през контрола на багажа десет минути след като мавзолеят отваря. Има известни притеснения (подкладени от

Йоско с цветята

Венко, който е бил тука някога), че няма да ни пуснат с раници и фотоапарати, но те се оказват напълно неоснователни. Първо се минава край стената на Кремъла, където са погребани редица важни съветски хора (всеки, който се сещате, освен Хрушчов, който е низвергнат в Новодевичи, понеже никой не го обича). Надавам възгласа "Хайде на гробовете" с пресилено въодушевление и се впускам в кратки разказчета с по две-три думи относно кой кой е от чичоците, чиито табелки подминаваме. Те обаче са толкова много и в очевидно разбъркан ред, набиват се на очи Куйбишев, Каменев (обвинен във фашистка конспирация, но оставен тук), Гагарин, Надежда Крупская (една от общо пет жени в над сто гроба тук, та къде е прочутото равенство между половете в социалистическия свят?), Жуков, както и редица международни членове на Коминтерна като МакМанъс и Хейууд. Следват индивидуалните гробове с паметници и пластмасови карамфили на Сталин (единственият паметник на Сталин останал в Русия извън паркове със стари паметници), Брежнев (о, какви вежди), Дзержински, Свредлов (който изглежда като интелектуалец сред другите), Суслов (тоя съсел е дърпал конците на късния съюз все в посока обратно към Сталин), Андропов (Брр, убиеца на Пражката пролет) Черненко (с най-скучния живот на света, не слагам линкче защото ме е грижа за здравето ви), Ворошилов, дебелия Жданов, Фрунзе (победителят в Гражданската война в Азия), Калинин и още една-две мишки, дето не ги помня. Единствено Сталин има живи цветя на плочата си, другите са с изкуствени. Китайците обаче го намират за особено интересен, човек не може да се вреди да го снима, докато пред другите въобще не се спират, наследството на Мао е силно май. Общо взето, човек може да се мотае колкото си иска тук, обаче потокът от хора все пак дърпа напред...и ето ни, неусетно пред самия мавзолей. Под зорките очи на пазачите се правят няколко снимки, а аз замлъквам с приказките си за култове; все пак независимо дали одобряваме делата

Влизаме при Ленин

на човека и наличието на абсурдна сграда съхраняваща мъртвец на централен площад в един от най-хубавите градове на света, сега влизаме в гробница и ми е безкрайно интересно. Вътре е тъмно и стъпалата са хлъзгавки, за малко да падна на два пъти. Единствено Ленин е осветен, полегнал спокойно насред стъкления си саркофаг. Обикаля се от три страни, но като цяло не можеш да се спираш почти никак, винаги има кой да те побутне нататъка; снимките естествено са напълно забранени. Единственото, което успявам да си помисля, докато минавам около тялото е "О, колко малки уши има!". Всъщност и самият той ми изглежда малък, но ушите са просто толкова ситни, с такива малки дупки и...се оказвам пак навън. Това беше моето бегло докосване до Лениновия труп. Усещам, че и другите са леко разочаровани, Жоро пък повдига въпроса за една позабравена теория на конспирациите от време оно, в която се чудим дали това тяло дето видяхме, не е всъщност восъчна фигура. Хората, дето са виждали и други мумифицирани тела на показ (Боже, какво време е било) казват, че примерно нашичкият си Георги Димитров изглеждал дърт, болен и супер-трупясал, докато Ленин е един такъв лъскав, стегнат, младеещ, изпипан и светъл, въобще не изглежда като тяло на човек дето е умрял след много мъки и хронични болести.

Видяхме Ленин и, както обикновено е време да напълним стомасите. На раздяла с мавзолея се чудя защо са избрали стъпаловидна пирамида за формата му, заедно с всички символи, които тя носи. Нямам отговор на тоя въпрос, както и на зачестяващите въпроси къде и какво да се яде. Мотаенето и нерешителността ме изнервят, затова обявявам пред входа на ГУМ-а половинчасова пауза, в която всеки да намери каквото иска да яде и ще се срещнем пак тук. Всъщност аз съм подъл, защото вече съм си избрал ядене от една от будките на предстоящия фестивал, разпръснати навсякъде наоколо (освен там където има сцени, трибуни, или пък сгради съхраняващи труп). Георгиевците влизат в ГУМ-а да търсят храна, но Теодор е надушил, че имам нещо предвид и се нарежда заедно с мен да си купува блин, което на картинката разтълкуваме като палачинка, пълнена с каквото ти душа иска. Моята е с месце и картофки и съм много доволен, въобще сред руските специалитети палачинките ми се

Тату, а?

струват най-хубавите; след малко всички са се оправили с нещо и тръгваме да обикаляме през Казанската Катедрала, покрай Историческия музей и от северозападната страна на Кремъла, защото там му е входа. На раздяла с Червения Площад обаче забелязваме, че на безбройните будки насам натам, с огромни букви пише "Международен военно-музикален фестивал Спаская Башня" на руски и "International Military Tattoo Spasskaya Tower" на английски. Не знам от що за заблуден онлайн-преводач се е взела тая татуировка, но намирам за особено смешен факта, че това нещо го пише на поне 50 будки навсякъде из площада. Хейтърското настроение се е завърнало и Жоро не подминава ужасния паметник на Жуков пред музея току така. "Гледай, кой застава така на кон!" - казва той и е прав, това е много гаден паметник, където нито чертите на човека си личат, нито позата му - или пък тая на коня - е естествена. Традициите на паметникостроенето по тия места са стари и добри, при положение, че тая Държава (и предната на нейното място, че и по-предната) е издигала толкова чудесни паметници насам-натам, точно така изглеждащия Жуков да стърчи на Манежния площад е доста жалко; не стига че победителят от войната е погребан в стената без статуя, ами и това.

Вървим през доста приятната Александровска градина, разположена в някогашния ров около Кремъла. Става дума, че е едва ли съм любимият човек на съпругите и приятелките на другарите ми, защото току заграбвам мъжете от семейния им уют и ги замъквам накрай света за дни, че и седмици. Никой не го отрича, само Теодор ми обяснява, че това че се навива на моя мизерен акъл е негов си проблем, за който той си носи отговорност и жена му не би трябвало да мрази други хора, все едно картинката се подобрява от това. Но няма какво да се прави, с лидерството идват и разни бремета и един истински водач трябва да си ги носи без да превива гръб или да мрънка. Все пак, мили дами, ако някоя от вас е стигнала дотук в четенето на нашите приключения - извинявайте!

27. Градът на руската древност и история, пирожки , църкви и реки

Пристигаме на летище Пулково край Петербург в някакъв престъпно ранен час, започващ с шестица. За тази нощ ни се събира под час и половина сън, та не сме особено адекватни. Жоро приказва някакви неща докато си чака чантата, Гого заспива на пейка, а Теодор дори не знам какво прави... защото главният симптом на пълното изтощение у мен е много особен - спира да ме интересува какво става наоколо. Ама дали светът пропада, дали съм на прекрасно място или на ужасно - емоциите ми са заспали и въобще не ми пука. Затова, в такива случаи е добре да имам ясен предварителен план; планът може да се следва успешно и без да те интересува много какъв е и защо е такъв - Вихрен от бъдещето ще бъде благодарен на Вихрен от миналото за плана, въпреки, че Вихрен в настоящето изобщо не го касаят тия неща. В случая, планът ми казва, че 45 минути след кацането ни аз трябва да съм покачен на влака от Петербург за Велики Новгород (да не се бърка с Нижния), докато другите отиват в хотела с ранно настаняване да си отспиват. Трябва да се хване такси, не че ме интересува особено. Тук се проявява едно от най-чудесните качества на това да пътуваш със сериозни хора, а именно - мога да си почина от мислене и бутане; дори когато съм напълно неадекватен или дори немотивиран, все ще се намери някой друг, който да е с акъла си, и примерно - да намери къде се поръчват таксита, да поръча едно и да го разпознае на огромните паркинги сред всички други, да ни натовари вътре и да каже на шофьора къде отиваме. И досега не знам кой е бил тоя някой, ама не ме интересува, важното е, че на всичките хора може да се разчита точно толкова, колкото и те могат да разчитат на водача си в повечето други ситуации.

Возим се в таксито и незаинтересованото ми око забелязва, че вероятно ще изтърва влака, не че това ме касае - билетът струваше 2 евро онлайн, пък и сигурно ще има някоя маршрутка. А и да пропусна Новгород и да се наспя с другарите може би няма да е чак толкова ужасно, колкото би изглеждало на ония мизерници Бъдещия и Миналия Вихрен. Гого тържествено ме информира, че колкото и да би искал, няма да дойде с мен до Новгород, защото...нещо си, кой ли го слуша. Гого проявяваше желание да идва с мен предварително, но аз си знаех, че след безсънната нощ няма да дойде - и аз можеше да не тръгна ако нямах предварителен план и билет, но поне Миналия Вихрен е предвидил как да ме излъже; как да не го мрази човек тоя! Таксито пристига на Московската гара точно две минути преди влакът ми да тръгне и все пак вкарвам малко заблудено тичане в името на хващането му. Без да се напрягам особено и разчитайки главно на това, че като не ти пука дали нещо ще стане - то обикновено става както трябва - намирам новичкото червено влакче и се пъхам точно 30 секунди преди той да потегли от гарата. Специално съм си избрал местенце до прозореца, да се наслаждавам на пътуването с влак из Северната руска шир и дори съм обмислил от коя страна е по-интересно. Къде ти - заспивам на седалката за по-малко време, отколкото е нужно на вас да прочетете това изречение и се събуждам телепортиран в Новгород по моя оценка около 10 секунди след това, какви ти три часа.

Бавно изпълзявам навън в сутрешното приятно слънчице. Една беличка гара, забързани хора тичат насам-натам,

Ленин и Бъгс Бъни

а аз не съм сигурен къде съм и какво правя там. Все пак има два признака по които се познава, че съм спал три часа - първо, започва леко да ми пука за околността ми и второ - усеща се глад. Като един добър турист дето все пак бърза да се прибере следобеда за балет в Петербург, отивам първо на автогарата, да се допитам кога има автобуси наобратно (влак има само един сутрин и един вечер, с него бих изтървал балета). Откривам, че автобусите са няколко и всичките около 1-1.30 следобеда, значи имам три часа за хубавия град и е време да се размърдам. Награбвам четири различни вида пирожки от пирожкарницата пред гарите и тръгвам към Кремъла по приятни улици с много дървета и сянка. Пирожките са...ужасни, три от четирите биват захвърлени малко след средата и за съжаление - мисля, че гадостта е сред главните характеристики на продукта, защото от няколко десетки пирожки дето изяждам в Русия, най-хубавите бяха просто поносими на вкус. И ето ме на голям и хубав площад, с представително кметство от едната страна, музей от другата и паметник на Ленин съжителстващ с увеселителен парк от третата. Вече съм виждал достатъчно Иличи, за да знам, че тоя палемтник не е направен на ръба на полукръглия площад и по-вероятно е бил преместен там, за да не се набива на твърде много очи по средата; все пак комбинацията от замислен Ленин и пързалка-батут налазена от изключително-грозен надуваем Бъгс Бъни на върха е отлична.

Приятна градинка с цветя, улични търговци на сладки и солени нещица, Новгород прави много приятно впечатление на чудесен, гостоприемен град. И ето я огромната порта в червената стена на Кремъла. Новгородският Кремъл, наричан по тия краища Детинец (все пак Кремъл е онова в гадната завоевателска Москва) е продълговат и тесен, разположен на западния бряг на река Волхов; цялата му крепостна стена с високи кулички обаче е запазена. Влизайки тържествено се чувствам като едно време - обикалям сам  и откривам старинните градове на Европа, само че откак открих повечето - тръпката от преживяването

Кремълът, наричан още Детинец

стана по-рядка и по-добре оценена. А Новгород е люлката на Русия и нейната цивилизация. Тук е установил държавата си легендарният Рюрик, тук е направил крепостта си, докато Москва и Киев са били просто селца. По време на Киевската Рус, тук е седял престолонаследника на голямата държава, а често и княз с еднаква власт с онзи в Киев. През 12 век князете са отхвърлени и Новгород става република, търгуваща с Швеция и ханзата. АЛександър Невски е избран за княз именно от въпросната република, която си е избирала князе когато има война, за да водят армията; Двете му решителни победи - над шведите и над тевтонците/ливонците не му дават пълна власт, защото той е там само заради войната. Просперитетът продължава чак до края на 15-ти век, когато Московското княжество става твърде силно и извива ръцете на Новгород, понеже тука има гора и блато, а край Москва - жито. И може би е добре, че Новгород губи важния си статус в по-съвременната руска история, защото съвсем нищо нямаше да остане от стария град; и сега немците са се погрижили добре да срутят всичко, но поне Кремъл и църкви има.

Кремълът е тесничък и виждам другата голяма порта с моста над реката недалеч пред мен. Помежду ни е само

Часовникова кула

големият паметник на хилядолетието на руската държава, на който ще се спра на излизане, първата ми работа е да се завра в северната половинка на Кремъла сред къщички и църкви. Толкова е спокойно тук, за разлика от главната алея, по някаква причина тук между постройките няма жива душа. Архиепископски дворец с висока бяла часовникова кула (най-старата в Русия, 17-век), чудесни дървени стълбища и място, където се гледат кокошки; най-забележителното в тоя Кремъл обаче е, катедралата на Света София, най-древната запазена църква в цяла Русия, датираща още от преди Републиката към 1050 година. Я да видим сега, мога ли и аз като Гого да вкарам малко анализ тука... луковите куполчета още не са били изобретени и сребърните

Най-старата църква в Русия

куполи на тая църква са с формата на шлем, в който луковата форма едвам започва да се загатва; оттук са се учили по-нататъка другите; стените са дебели и почти без прозорчета, защото в 10-ти век даже Готиката не е била открита още, просто е нямало как да направиш големи прозорци на нищо, затова и кулите са ниски; съответно вътрешността е тъмна и фреските имат един такъв зеленикав отенък от светлината; Бог се кара на Адам и Ева на стената, облечени доста тежко в зелении; до тях пък Авел копае; а на връх всичко се мъдри (буквално, нали е мъдър) един Исус със стисната ръка. Легендата разказва, че като минали оттука немците (или по-скоро испанците, Новгород бил окупиран от някаква доброволческа дивизия испански фашисти, колко луд трябва да си... ама както и да е) и потрошили купола и епископът рекъл дай да направим Исус както си трябва с отворена ръка тоя път и го пребоядисали. На сутринта обаче ръката била миракулозно затворена, защото Исус държи съдбата на Новгород в ръцете си и явно стиска здраво.

На стената на Кремъла зад църквата пък е най-старата камбанария в Русия с един куп камбани извадени на показ отпред. Подминавам я и минавам

Капан!

през другата порта и по пешеходния мост над чудната река Волхов разстилаща се доста нашироко точно преди да се влее в езерото Илмен. Взимам си един приятен квас да си лоча по пътя към следващата интересна част на града - двора на Ярослав. Това е същият Ярослав Мъдри от историята с мечката, помним ли я?. От неговия дворец не е останало много, само нещо като колонадка и тя изглежда доста нова; отатък това

Афрам Исланд!

обаче са още няколко стари църкви. Аз не мога да влизам с напитка, затова спирам на един интересен фонтан с гербове, да си допия кваса и постепенно разгадавам какъв е смисълът на тоя фонтан - това е фонтанът на Новата Ханза, обединение на градове и държави от края на 20-ти век, целящо да възвърне културните връзки от времето на Ханзата. Имало е тука някакво събрание и са направили фонтанче с гербовете на страните участници, всичко от Исландия и Франция - дотук. Най-после съм готов и влизам в най-малоумния капан за туристи, маскирал се някога като средновековна църква. Очевидно най-древната от няколкото църкви една до друга тук е посветена на света Параскева исъбира 50 рубли за входче; давам ги и доволен се пъхам вътре, само за да открия че в нея има единствено строеж, греди и прах, без картинки, фрески или каквото и да било да и даде душа, с едни стълби нагоре с място с гледка към...вътрешния строеж. Изнизвам се бързичко и предупреждавам младо семейство, което се чуди дали да не влезе. Търпението ми към църкви се позчерпва и си казвам, че от още три ще вляза само в една и внимателно гледам да си избера най-хубавата. То обаче е лесно, защото Прокопий и Успението са

Жената на Йов с пръта, от него има само пъпки останали

затворени, та ми остава само Николаевския Събор, който бил пълен с древни фрески. Пълен е обаче и с лели, които искат да ти обясняват за древните фрески, както и с детски рисунки на деца, които обичат Новгород. Фреските са малко забутани, половината трябва да се наведеш и изкривиш на фльонга, за да ги видиш, ама нали датират от 12-век нагъвам се там под напътствието на лелите, какво да правя. Пак имам чувството, че са разочаровани от липсата на възторг или религиозност. Слизам и в криптата, където пък е най-известната фреска - жената на Йов му подава храна на прът (щото Бог го изпитва и той е прокажен) и отвратено гледа настрани. Наистина доста добре е нарисувал отвращението средновековния майстор, весела фреска е - замислям се като Гого ме попита как беше в Новгород - да му кажа - ами срещнах жената на Йов и тя беше мнооого отвратена. На излизане отделям пет минутки на детските рисунки - около едно на всеки три деца рисува много, много приятно и всяко си има свой стил.

Още две стари църкви от тая страна на реката, ама вече църквомерът ми е прелял, така че никакво влизане, само отвънка. В целия град няма лукови куполчета, толкова е древно всичко. Обратно по мостчето към Кремъла се наслаждавам на един хубав дървен платноход спрял до брега, край него пък малки корабчета рекламират екскурзии по реката и езерото - ако нямаше балет непременно щях да се хвана на една, но уви...една култура, вместо друга... Обаче има време да се спра на широкия празен плаж долу, за да си потопя крачката в река Волхов - снощи във Волга ме домързя да се занимавам, сега обаче по пладне си искам, много е приятно.

Обратно в Кремъла откривам, че всъщност имало начин човек да се качи на крепостната стена. Плащам си чинно на човек облечен като средновековен стражник и той ме пуска по дървените стълби горе. Много обичам разходки по крепостните стени на древни градове, защото така виждаш цялото ядро от височко; тъкмо предвкусвам как Новгород ще се нареди в приятната компания на Ротенбург, Ньордлинген, Луго, Лан, Каркасон и Конуи - градчетата, които съм обиколил почти изцяло по стената им, когато идва разочарованието - всъщност отврена за посещение е около 1/4 от цялата стена. Все пак е най-хубавата четвъртинка, към реката и най-високите и интересни кули и то в южната страна на Кремъла дето не бях видял. Тази страна е голяма тревна градина с алеи и две мънички църкви зад реконструиран дворец, явно тука много са рушили испано-немските окупатори.

Волхов и гигантски гълъб

Реката пък е вълшебна с нейните острови и далечни кулички на манастирчета и руини, там където се ходи с корабчетата на екскурзия. Точно преди вливането в езерото, от Западната страна е Юриевият манастир, до него пък е поредният селски музей с реконструирани дървени сгради; от източната

1000 години Русия

страна пък е Рюриковото городище - останки от древно поселище с руини на църкви. И двете се стигат доста трудно, та решавам да пропусна сега и просто се наслаждавам на гледката им отдалеч. В Кремъла остана само едно нещо, но и то е прекрасно - големият (но не огромен, през 19 век хората са знаели перфектния размер за тия неща) паметник на Хилядолетието на Руската държава, вдигнат през 1862 година по случай хилядната годишнина от завладяването на Новгород от Рюрик, нещо което се счита за начало на Русия. Паметникът има най-горно ниво, с кълбо и кръст, средно ниво с големи статуи на най-важните руски царе, сред които разпознавам Рюрик, Иван Трети и Петър Велики и долно ниво, където е пълна навалица от народ, пълно с царе, Кирилиметодии, военачалници (суворов), Ломоносови кръгли бузки, поети (Пушкин, Лермонтов, Гогол) и още хиляди маса народ, Уикито казва 128 души общо. Иван Грозни липсва, защото тука го мразят, нещо е имал зъб на Новгород.

Време е обаче да си заминавам. На път за автогарата трябва да свърша още нещо, а именно - да си взема нещо за обед и две водки със специална мисия от магазина. В руския супермаркет да се избере водка не е нещо лесно, има толкова видове, колкото от всички други продукти взети заедно, и от всяка има по шест различни размера; всъщност има толкова водка, че хората си взимат даже без да искат, просто просто защото водките ги гледат отвсякъде, както един дядо се шегува докато си добавя 0.37 литрово шише към хляба на касата. Водките са избрани, обедът е взет и си поемам към автобуса. Чудя се, къде ли са маршрутките, в тая страна би трябвало да е пълно с маршрутки, ама нещо не ги виждам никъде; може би руснаците са преодолели най-долния статус на мизерия свързан с наличието на маршрутки (по една Венкова теория, маршрутките са белег на пропадналост и сив бизнес)? Ето го и моят бус; сега не ми се спи и ще гледам през прозореца! Да ама не, отново заспивам и се телепортирам в Петербург. Доволни ли сте, бъдещи и минали Вихрене? Бъдещият е :)