12. Ипатиевският манастир и трагедията на еднорога...

Еми пак закъсняхме с новата глава, какво да правим, работа трябва да се работи, за да се ходи на още пътешествия...

Та значи, десет минутки от Кострома до Ипатиевския манастир, от другата страна на река Кострома, точно преди тя да се влее във Волга. На моста се забелязва статуя/кукла на мечка, държаща дърво, но профучаваме твърде бързо за да видим подробности. Ето ни пред манастира, паркираме точно пред входа му. Пускам празна бутилка до колата и всички, включително хората от сладката дървена къщичка пред манастира - доста ми набират да съм я хвърлел в боклука на 20 метра - нещо което щях да направя когато има повече време, а не когато всички ме чакат. Но щом искат...В това време Венко отново се намесва с казване на поредна огромна глупост. За ваше щастие тази не е записана в летописите, но се мъдри Теодоровото обяснение, че Венко генерализира прекалено, а ние не сме подходящите хора, пред които да генерализира толкова; следва и зацикляне, че това да се отнася с всички като с малоумни е професионален дефект на Венко, защото консултантът е свикнал да има по-голямо общо знание от разните по-тесни специалисти дето съветва. В крайна сметка всички се съгласяваме, че Венко е най-неадекватният в групата и той го потвърждава за пореден път купувайки си един билет (вместо пет).

Нашият гид

Красив, чисти и спокоен ослепително бял двор, ограден с крепостна стена и сгради. Тук-таме някоя бабка шава и се насочва към църквата. Гого е във възторг и веднага започва да обяснява някакви неща, а манастирите са най-хубави, когато има един Гого да ти открие чудесата им в иначе съвсем нормалното обкръжение. За основа на църквата или поне на стълбата и - били използувани воденични камъни, обяснява ни Гого и ни сочи едни големи каменни цилиндри. Бялата църква е издигната нависочко и до нея води голямо стълбище отстрани. Качваме се и се озоваваме в предверието...и тук е мястото, където Гого влиза в стихията си. Цялото предверие е покрито с чудати фрески и започваме да ги разглеждаме и да откриваме смисъла... Ето го, примерно Ноевият Ковчег, в който се качват едни много сладки прасета. Край тях обаче чинно си чака един еднорог. Гого ни обръща внимание, че това не е стриктно вярно, защото еднорогът не е успял да се качи на Ноевия ковчег, както виждаме от реалността, ноо после осъзнава, че всъщност този еднорог е един и като нищо това, че Ной не е могъл да му намери партньорче да се окаже голямата трагедия на вида и причината за устойчивостта на легендата. Исус отсреща пък има двойна брадичка, добре си е похапнал...

Гого (цитатите са от него) ни води до началото, защото тук, като в една

Вдясно с пъстрите гащи е Кайн

православна Сикстинска Капела всъщност е разказана цялата библейска история, а ние шматките почваме от Ковчега. Ето го дядо Господ, прави света. "Представяш ли си, как няма нищо и Господ си казва - дай ще направя тука света, обаче то не може да стане съвсем от нищото и седи, Господа и си измисля някакви физични закони, така че те да имат смисъл и да се връзват едни с други. Никой не ти разказва как Господ е измислил гравитацията или атомите" ...или Пи, или Мю Нулево, а представям си Господ как пуфти докато се оправя с магнитната индукция... Ето ги Адам и Ева и веднага след това, как Господ, доста графично вади ребро от спящия Адам. "Представяш ли си, събуждаш се и реброто ти го няма". Теодор отбелязва, че ребро за жена всъщност е много добра търговия, даже реално на мястото на Адам би дал две-три ребра за две три жени, да си има. Аз пък бих си дал всичките ребра за други хора, не само жени, тоя свят няма сам да се насели я... Венко дочува разговора и естествено се намесва с поредната история включваща потенциални сексуални приключения. Гого обаче дава нататък: "Ето вижте, тук Кайн убива Авел, обаче...обърнете внимание как изглежда Кайн, той има фешън-блог" И наистина, Кайн е здраво наконтен и има клинче на цветенца. "Нищо, че единия е ловец, а другия жетвар някакъв, той си има такива гащи и естествено, като убива брат си сутринта си е казал - днеска е голям ден, трябва да си обуя готините гащи". На следващата картинка Кайн, който броди самотен по света е със същите гащи, за да го познаем. Аз пък изведнъж достигам мъдро прозрение - че в историята за Кайн и Авел, ловецът е лошия, а жетварят - добрия, защото за бъдещето на народа и човечеството всъщност земеделието е устойчивото развитие, а ловът - не е! Значи в тая древна история всъщност разказвачът е скрил много хитра поука, брей това древните хора...

Няма обаче кой да чуе великото ми прозрение, защото има едни чудни кафеви камили, които приличат на динозаври и всички се събират пред тях. Забързваме малко нататъка, докато Венко се чуди защо не знаем как се казва Стария Бог, след като за Исус знаем. Ослушвам се за Гого, ама като той върви нататък, отговарям на Венко, че не знаем, защото мистерията е много по-силен религиозен похват. Ако знаехме, че Бог се казва Станимир цялата история щеше да е доста по-тъпа. Също тъй, ми прави впечатление, че в руските манастири (а и православните като цяло), стария Бог е доста по-почитан и по-честоо рисуван от другите църкви. Гого ни обръща внимание, че точно както дядо им Кайн, влъхвите са фешън-гурутата на своето време, отново акцентирали на гащите. Средновековният майстор е трябвало да се съобразява с някакви правила на изобразяването и облеклата на светците и не е имал много поле за изява на въображението си; явно обаче не е имало правила за гащите и всички са доста изкусно изрисувани с мотиви в различни цветове и стилове.

Разказвам легенда за Миша,а Теодор държи кисела вода

Накрая влизаме и в самата църква. Тук обаче има тиха службица и Гоговия поток от просветление замира и всеки сам си разглежда фреските изрисувани по цялата църква. Стилът доста напомня този отвънка. По дължината на цялата стена има надпис на орнаментиран църковнославянски, с огромни усилия се разбират буквите. Време да разкажа на другите легендата за тая църква, важна за цяла Русия. Когато поляците били пропъдени от Минин и Пожарски, младият Михаил Романов бил скрит тук, в Ипатиевския манастир. Освободителите на страната направили събор и мъдро решили, че Миша е най-подходящ за цар (по наследственост, но и по цялостна царственост и надеждност за бъдещето). И пратили делегация до Ипатиевския манастир. Майката на Миша обаче казала "Вие луди ли сте! Мойто момче цар щели да правят! Няма да го дам въобще, та той е още дете!" обаче тогава от иконата на Богородица излязла светлинка и осветила момчето и на всички станало ясно, че той трябва да е цар. Разказвам също и за Свети Ипатий, който е най-невероятно забутаният светец в цялата християнска вяра, почитан единствено в Абхазия (и то по грешка) и комуто е посветен общо един манастир в целия свят. Тука вече изнервям някого от другарите си с високо говорене в църква и потенциално пречене на бабките да си слушат службата и бивам избутан навън.да си довърша историята. Това става насред някаква разправия между Венко и Теодор, в която не мога да разбера кой е на моя страна и кой не. "Всеки има право на виждания, но не и на комфорт да ги следва" е главната теза на Теодор във въпросната дискусия, теза, която той често повтаря наляво-надясно оттогава, все едно е измислил нещо безкрайно мъдро. Теодор често измисля наляво-надясно някакви сентенции според които нагажда целия си живот.

Теодор пие някаква минерална вода, която му мирише на вкиснато; оказва се, че май това е принципният аромат на

Златните кубенца на чудния манастир

марката. Аз пък минерална вода не пия и злорадо ги гледам как се чудят на шишето. Теодор нацупен заявява, че ще поседне на пейка да ни изчака. (абе притеснявам се за здравето на тоз човек, защо трябва да посяда на пейка в 10 сутринта, не сме вървели чак толкова). Жоро излиза и Венко от нищото го пита какво е иванчай; Жоро отговаря - едни дразнещи розови храсти дето ги има из България; аз пък се изненадвам, че нищо не знам за това растение, както и че то се е появило внезапно в разговора ни. Докато Гого причичва към нас си отбелязваме, че Гого в никакъв случай не трябва да види там дето над една врата пише "Експозиция на Икони", защото надуши ли ги - никога няма да си тръгнем оттук. Мисията да го скрием е успешна и подпомогната от поп, който привлича вниманието, отпрашвайки (буквално) от пред църквата със зелена лада-комби.

Печката...

Дворчето е много приятно. Насочваме се към малкото музейче в дворцовата част на комплекса, посветено на визитата на императорското семейство през май 1913, по случай 300 години от основаването на династията Романови. Реално пътуването им дотук е един много интересен момент - рядко приятно приключение и светъл лъч в живота на доста затвореното, тревожно и тъжно семейство на Николай Втори, последен щастлив миг за принцесите преди началото на войната,

...и мечката

революцията и бързия трагичен край на династията само пет години след това. Самата експозиция обаче не впечатлява с нищо, няколко портрета само. Искам да разкажа на другите за принцесите, ама то няма ни една тяхна снимка или картинка, та по-добре да се махаме по-бързичко от тесните коридорчета. Жоро открива, че и Медведев е минал оттука, почетен със снимка. Теодор пък, който не е издържал на това, че се пъхаме някъде без него, е дошъл и открива най-интересното нещо - голяма порцеланова печка на мистериозни картинки. Опитаме да направим някакъв анализ на картинките и историите разказани по печката, тук таме географски, тук таме - фолклорни, тук-таме неузнаваеми.

Гого е успял да се заговори с някаква лелка, която му е казала за експозицията на икони, опитвам да обясня, че сигурно е зле, но не помага, накрая трябва да тропнем с няколко крака, за да успеем да си заминем. На излизане всички се прехласват по къщичката отпред, а на моста обратно към града с премерена операция на намаляване на скоростта от Венко и всеобща готовност - дори мечката носеща талпа бива успешно фотографирана. Напред към Иваново.